СТРАДАНИЯТА НА КНЯЗ ЩЕРНЕНХОХ

I

За първи път видях Хелга на някакъв бал. Аз бях на 33 години, а тя - на 17. Първото ми впечатление беше, че тя си е направо едно грозно момиче. Фигурата й стърчеше и беше толкова тънка, че би уплашила всеки. Лицето й беше безсрамно бледо, почти бяло и извънредно слабо. Имаше еврейски нос, а чертите й, макар и не най-лоши, бяха някак посърнали, сънливи, приспиващи. Изглеждаше като мъртвец, задвижван от някакъв механизъм. Движенията й също бяха страшно мързеливи и лишени от живот. Непрекъснато свеждаше очи като петгодишно момиченце, което много се притеснява. Най-хубавото нещо у нея бяха гъстите й, черни като катран коси... Когато погледът ми за първи път се плъзна по нея, направо ми призля. А когато граф М., който дилетантстваше в живописта, ми каза:

- Тази госпожица има най-интересното класически красиво лице - не можах да се сдържа да не се изкикотя.

Изобщо не ми е ясно защо всички тези художници и хора с "изискан вкус" всъщност нямат никакъв вкус - явно толкова дълго са го шлифовали, че от него нищо не е останало. Тъкмо нещата, които харесвам, не им допадат, а пък нещата, които не харесвам, сякаш напук им се нравят. Така например не бих заменил лицето на нито една пухкавичка берлинчанка за главите на всички гръцки каменни богини, а почти всеки войник от пехотата за мен е по-хубав от някакъв странен дългоноско като Шилер и Гьоте, за красотата и благородството на които толкова много се дрънка.

И въпреки това, вярвате ли, трябваше постоянно да я търся с поглед... а когато веднъж, танцувайки близо до мен, случайно вдигна невиждащи зеници, сякаш ме удари електрически ток.

И от този ден започнах много да мисля за нея. С месеци. Накрая, когато почти я бях забравил - я видях отново; и пак на дворянски бал.

Това ме развълнува по много странен начин; чувах биенето на сърцето си. Доста време седях като на тръни, докато накрая я поканих на танц. Мислено се заоправдавах:

- За мен, видния немски благородник, притежател на 500 милиона марки, пръв съветник и любимец на Вилхелм, е въпрос на великодушие, благородство и възвишена куртоазия да поканя на танц наследницата на род, известен преди столетия, но сега съмнителен, обеднял, стигнал до просешка тояга - както своевременно се бях информирал, с нея много-много не танцуват, всеки ще похвали постъпката ми - а тя - колко ли щастлива ще бъде!

Само че тя не показа и капчица радост. Надигна се като автомат и затанцува сковано. Необичайно смутен, говорих малко и то все глупости. Не знам какво беше това, което като наркотик се просмукваше в ръцете ми от кокалестото тяло. По време на танца тя не вдигна очи и изрече само две-три думи с монотонен, почти дрезгав глас. Когато танцът свърши, притиснах я по-здраво до себе си и изтърсих някакъв доста соленичък виц. Лекичко ме отблъсна и вдигна очи. Сега вече те не бяха скрити зад горните клепки - изведнъж се разтвориха неимоверно много и заприличаха на котешки - също тъй зелени, също тъй диви, хищни, страшни. Устните, които преди лениво се докосваха или пък стояха полуотворени, здраво се притиснаха една в друга и станаха остри като бръснач, носът изтъня, а ноздрите й силно набъбнаха и започнаха да потръпват диво... Това продължи не по-дълго от святкането на мълния - после, без да промълви нито дума, тя се отправи - фурия, превърнала се отново в мъртвец, към своята възрастна и, както личеше, доста бедна придружителка. Мисля, че в този момент бях точно толкова блед, колкото и тя. Какви само чувства ме разтърсваха?... Не беше ли това мистично предчувствие за ужасното бъдеще?...

Твърдя: никога преди не бях виждал лице и наполовина толкова страшно и всяващо ужас. И никога не бих повярвал, че толкова мъртвешки бледо лице, каквото не бях срещал нито преди, нито след това, може да пламне като мълния в черния мрак.

Беше решено! Една седмица по-късно отидох при баща й, за да поискам ръката й...

Защо го направих? Не знам. Единственото, което знам е, че не беше продиктувано от разума.

Не я обичах - при условие, че любовта се смята за нещо хубаво и сладко. Но дори и да имаше в чувствата ми подобно усещане, отвращението ми към нея беше десет пъти по-силно. Със сигурност съм обичал повече от нея поне дузина жени, без да ми хрумне да отида с някоя от тях пред олтара. И все пак нещо в нея ме привличаше, нещо тъмно, доста странно, дяволско... Да, дяволът имаше пръст в тази работа, никой друг! Така ме замая, че на моменти тя ми изглеждаше като комично приказен скъпоценен камък, чийто притежател ще може да се смята за щастлив; че дори (не е за вярване!) нейната тънка фигура и нейната бледност ми се струваха от време на време възбуждащи! Голяма е силата на дявола...

Освен това, аз съм много склонен към ексцентричности. Мисълта, че нея, бедната като църковна мишка, но издънка на прославен род, като гръм от ясно небе, без по-близко запознанство, ще направя своя съпруга, гъделичкаше самолюбието ми. Каква сензация ще предизвика това навсякъде! В очите на хората ще изглеждам бърз като мълния и безкористен, великодушен, идеален. А какво ли ще каже за това Негово величество! И как ли ще зарадвам бедния й баща! И нея самата! Бях разузнал от по-рано, че не живее добре при баща си; сигурно ще види в мен своя спасител. Страшно лесно можех да се оженя за много богато момиче; но има ли нужда да увеличавам своите 500 милиона? Да се оженя за дъщерята на американски милиардер, който е натрупал парите си чрез търговия със свине? Не се съмнявам, че бих получил и принцеса от кралски род, отличена с всички достойнства; понеже, като изключим моя род и богатство, смело мога да заявя, че съм красавец, въпреки че и аз имам някои недостатъци. Например височината ми е 1,50 м, тежа 45 кг, останал съм почти без зъби и коса, кьосе съм, също така съм и малко кривоглед и бая куц; ама гора без криво дърво бива ли?

Та затова отидох при баща й - шейсетгодишен пенсиониран старши лейтенант; до по-висок чин не бе успял да стигне и още преди много време беше излязъл в оставка; но не защото му липсваше храброст, интелигентност и усърдие, а защото нямаше човек, който да е в състояние да го изтърпи. В обкръжението си направо беше известен като чудак и саможивец. О, с какво нетърпение очаквах да видя впечатлението, което ще му направи моето великолепно предложение! Но въпреки това, когато чуках на вратата му, сърцето ми биеше тревожно.

Те обитаваха две миниатюрни тавански стаички. Хелга не си беше вкъщи; отдъхнах си, тъй като в този момент, не знам защо, страшно се боях от нея.

Старият лежеше на пода, положил глава върху някаква кутия; беше бос, по риза, пушеше лула и плюеше по стените. Остави ме да постоя малко прав, без да отговори на поздрава ми и без да ме погледне; а после изведнъж скочи толкова рязко, че побягнах с вик към вратата, мислейки, че иска да ме удуши... Даже лицето му можеше да всее страх: беше толкова странно, диво, а в същото време някак хлапашко, безразсъдно и внушаващо уважение. Черните му очи искряха като нажежени въглени. Напомниха ми за очите на дъщерята, когато последния път ги вдигна към мен, но иначе тя и той изобщо не си приличаха.

Представих му се. Сграбчи ме за раменете, дълго се взира в очите ми, а след това мълчаливо ме блъсна на стола. Бях изплашен, но не и оскърбен: обяснявах си тази рязкост и грубост като израз на безгранична радост от толкова височайше посещение. След като събрах кураж, започнах направо, без никакво предисловие, така както си бях решил:

- Осмелявам се, господине, да поискам от Вас ръката на госпожица Хелга.

Но какво стана? Едва-що бях произнесъл тези думи, когато в очите и душата ми се спусна мрак, почувствах се така, сякаш бях прекрачил прага на дверите адови, над които стои надпис: "О, вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете..."

Помълча една минута, без да трепне мускул по лицето му. След това изломоти:

- Ако ти наистина си Щерненхох, момата е твоя, а ако не си - ще излетиш през вратата! Легитимирай се!

Едва сега се почувствах оскърбен и вече се канех да стана, за да си тръгна или да залепя плесница на грубиянина. Но не сторих първото, защото осъзнах, че такова кратко сватосване щеше да ме направи навсякъде за посмешище; а второто - защото се побоявах от смахнатия. Хвърлих на масата визитната си картичка.

- Хм - изръмжа - това не е баш истинска легитимация, но засега няма да изхвръкнеш през вратата. Значи ти си главният съветник на Вили и неговата фаворитка? Е, приличаш си, няма що, по-добре се легитимираш с физиономията си, нежели с тази хартия. Та кога ще бъде сватбата?

- Зависи как ще се споразумеем - отвърнах, заеквайки.

Не знаех какво да мисля.

- Колкото по-рано се отърва от това плашило, толкова по-добре.

- Уф! - най-после почувствах прилив на енергия - Така ли говори един баща за своята собствена плът и кръв?

Старият се разкиска, плясна ме и по двете рамене, а аз едва не се свлякох от стола.

- Понеже си такава ливада, че искаш да станеш неин съпруг и мой зет, ще ми се да ти разкажа някои нещица. Да смятам за своя плът и кръв едно скапано чудовище? Дявол знае какъв я дръвник, я мъжкар на костенурка, я блатен дух е яхнал жена ми.

- Уф, уф, уф!

- Тя беше също такова стърчащо, бяло, нямо плашило. По цели нощи бродеше насам-натам из стаите - туп, туп, туп... Дори и днес, десет години след смъртта си, идва до леглото ми в полунощ и шепне:

- Обичай Хелга, внимавай с нея, не знаеш какво имаш.

Но аз я гледам втренчено, гръмвам срещу нея с пистолета и тя се разнася като дим. Желаех, както подобава, син, истински мъж или поне, ако не крилце, барем перце - едно жизнерадостно момиче; а вместо това - единственото недоносче, с което ме ощастливи вещицата, сякаш напук, е най-големият боклук, какъвто някога съм виждал! Възможно ли е това да бъде моя дъщеря, моя?... Е, докато беше малка, беше друга - толкова дива, че дори на мен понякога ми писваше. Но никога не я наказвах, напротив, насърчавах я, независимо че неведнъж са ме викали тук и там заради нея. Чак когато навърши 10 години, й зашлевих шамар, доста силен. Но не за да я накажа, а защото така ми се прииска. И от този ден се промени изцяло. Всичката й буйност и веселост изчезнаха. Престана да говори, а почти и да се храни, главата й клюмна - плачеща върба, чезнеше - все повече и повече. Мисля, че преди ме обичаше и че след като се разочарова от мен, някак си се разочарова и от целия свят. Голяма работа, заради такава глупост! След това не посегнах да я ударя с години, като се надявах, че ще й мине - но не! Ставаше все по-лошо. Тогава си помислих: същото, което те докара до това състояние, вероятно ще те изведе от него - както се получава при лудите и немите! - и започнах да я млатя ката ден. Напразно, вехнеше все повече и повече, сигурно мозъкът й почна да омеква, та и досега. Нищо не я интересува, всичко й е безразлично, сякаш е някаква обречена, окаяна душа, която не принадлежи на тоя свят. Като че ли само един единствен път, слава богу, дойде малко на себе си: забелязах как през нощта, с нож в ръка, се прокрадва към леглото ми; когато видя, че съм буден и че спокойно я наблюдавам, тя се обърна и сякаш нищо не се е случило, отиде в съседната стая. Скочих, побягнах след нея - беше в леглото си и спеше. На следващия ден нищо не можах да изкопча от нея; така че и до днес не знам дали наистина е искала да ме довърши или е била в сомнамбулно състояние, дали съм имал привидение или е било само сън...

- Това е, мой глупави княже. Още ли я искаш?

- Първо, не ми говори на ти! - избоботих страшно и то само от инат, понеже това, което чух, ме изпълваше с ужас и колебание. След което изкрещях: И второ, искам я! Сигурен съм, че тя е прекрасно създание, щом човек като вас я намира за лоша. Вие, тиранино, сте я довели до това състояние с нечовешките си мъчения. Засрамете се!

- Я, какъв героизъм се криел в това гълъбче! Но ти ще си най-подходящото мъжленце за нея. Ха-ха! Само внимавай, че не се знае какво още ще се пръкне от нея; може би митичен дракон или пък странстващ труп - сигурно ще бъде много интересно... А сега, за да ме оставиш вече на мира, тичай веднага при свещеника, тичай, тичай!

И ме изблъска през вратата. А аз - и до днес ме е срам - най-покорно попитах:

- Но как да си обясня факта, че въпреки стремежа ви да се отървете от дъщеря си, се отнасяте с поклонника й така, че имам огромното желание да зарежа всичко само за да избегна щастието да имам толкова приятен тъст?

- Как? Ами обясни си го така, че нищо на този свят, дори да трябва непрекъснато да гледам тази мърша, не може да ме принуди да се отнасям с един парцал, мошеник и хулиган както подобава.

Сега вече наистина се разлютих:

- Човече! - изревах неочаквано смело. - Така ли говориш с първия мъж в империята? Почакай само! Още утре пенсията ти ще бъде отнета, ще бъдеш затворен, а в дранголника полицаите ще те смелят от бой. Освен това, вече не претендирам за ръката на дъщеря ви!

Втурнах се навън, мрачен, но и невъобразимо щастлив, че съм погребал цялата тази идиотска история. Едва-що се бях озовал на стълбите, когато той се затече след мен и със страшна сила ме вмъкна обратно. Ужасен, страхувайки се от най-лошото, пак не се съпротивлявах на този отявлен луд. Но той, станал неузнаваем, занарежда:

- О, Ваша светлост, моля ви не се сърдете; от мига, в който благоволихте да влезете, получих нервна криза, а тя замъглява разума. Дявол да го вземе! - изрева и се удари с юмрук през устата. Но веднага захленчи отново:

- Почитам Ваша светлост в най-висша степен, възвисений дух озарява вашето лице. Уф! Безпределно съм щастлив, че именно на мен - просяка, червея, недостойния да ви погледне, направихте такова невероятно предложение! Моля за прошка!

- Хайде, хайде - измърморих полууспокоен, полуизплашен да не би моята непримиримост да доведе до изблик на лудост.

- Държите на предложението си, нали? - молеше със сключени ръце.

- Да, да... защо не... но естествено, ще зависи от вашето поведение.

- О, отсега нататък то ще бъде безупречно! Щастлив съм, Ваша светлост!

- Ами ако Хелга не ме обича? - попитах, само за да кажа нещо. Опитвах се да изтръгна ръце от клещите на юмруците му, в които отново ме бе сграбчил.

- Няма да си й единственият, не се притеснявай... Но какво пак изтърсих, нещастникът аз, пак този пристъп... Че коя жена не би ви обичала?

- Но ако все пак не се съгласи?

- Тогава камшикът ми ще я вразуми.

- Уф! Мислите ли, че бих искал жена, която ще се омъжи по принуда?

- Разбира се, че не! Но тя със сигурност вече ви обича, как иначе! Няма да има нужда от камшик, обещавам ви! Моля, Ваша светлост, не ни лишавайте от благоволението си - нали за мърш... за нея ще бъде голямо щастие! В най-висшите среди слабоумието й ще се изгуби, дори е възможно, между вас, мухльовците, да се открои по-добре - ах, пардон, пардон!

- Стига! - изрекох бързо. Поговорете с нея и ми съобщете писмено нейния отговор! Adieu¹!

Изпроводи ме с най-дълбоки поклони. Едва-що затворих вратата след себе си и той звучно се изплю. Първите няколко секунди бях объркан, но веднага след това в мен се зароди твърдото решение да зарежа цялата работа. Потънах в блаженство, въпреки че в същото време изгарях от срам заради юначната си, необмислена постъпка. Но ужасната съдба пожела да срещна Хелга на улицата, само на няколко крачки от дома й, и тя да ме погледне с широко отворени очи, огромни и страшни, неподдаващи се на описание. Едва не се строполих от уплаха и тайнствен ужас; затресох се от студ, причерня ми, дори не я поздравих...

Тази среща реши всичко. Дяволската мрежа се спусна плътно над мен. Вече не се съпротивлявях. Сатанинските й очи ме плашеха и денем, и нощем; чувствах, че ще ме подлудят, ако не отнема мощта им, наричайки ги свои.

Макар че се колебах още седмица, бях наясно, че това е смешно и непосилно. Отговорих на изпълненото с много смирение писмо на дъртака. То пристигна още на другия ден след моето посещение и в него се съобщаваше, че Хелга е напълно съгласна - отговорих му...

След месец тя стана моя съпруга.

***

Вървеше към олтара като жертвен агнец; действията й през първата брачна нощ бяха съвсем като на кукла, с каквито си играят малките момиченца - а аз, аз като идиот, не искам, не мога, не смея да го опиша...

На следващото утро, когато се опомних, имах желание да се самоубия от срам, че съм го направил... Казах си: сега, когато е вече жена, сигурно ще се промени. С жените често се случва.

Но не би! Взе да става, доколкото това беше възможно, още по-вяла, по-отпусната, по-отвратителна... Когато не я закачаха, изобщо не проговаряше, а когато я питаха нещо, отговаряше, но само понякога и едносрично. Мъкнеше се по-бавно и от костенурка, очите й бяха слепи за всички. Естествено, не даваше никакви разпореждания на прислугата; ходеше цялата в дрипи. В развлеченията се включваше само когато й заповядвах, но в този случай изпълняваше всичко като машина. Ах, тази пуста представителност!...

- Щерненхохчо! - каза ми Вили. - Ще заприличаш на княз Ставрогин който, за да направи фурор, се оженил за слабоумна и гърбава жена. Прочетох го в един налудничав роман на Достоевски.

- Ей, пиянчо! - подхвърли ми престолонаследникът. - Не си ли взел за жена онзи дървен женски автомат - тази - как се казваше - je m'en fiche² - от приказките на Хофман?

Само един известен поет, на когото Вили беше дал някога аудиенция и веднага след това беше прогонил с ритници в задника, промълви с възторг:

- Хората често смесват съня с бодърстването, дадената ни от Бога почивка с леността, пълзящия бавно тигър с прасето. Тя спи, спи, спи! И пробуждането ще бъде страшно, особено за вас, княже.

И беше прав, негодникът стихоплетец.

Имаше вече резултат от първата ни брачна нощ... - искам да отбележа. че по-скоро бих умрял от отвращение, страх и нещо непознато,... отколкото втори път... С напредването на бременността забелязах у нея значителни душевни промени. Вече не свеждаше очи. Те бяха непрекъснато втренчени напред - в тайнствената неизвестност. Ускори ход, гласът й стана по-рязък и метален. Докато по цели дни стоеше до прозореца, подобно на статуя, или пък се излежаваше като достопочтеното си татенце на земята, сега започна да ходи сред природата; имаше нощи, които прекарваше сама в гората. Постоянно четеше, а няколко пъти, чудо на чудесата, дори се засмя. Нерядко сама се обръщаше към мен и известно време разговаряше, както разговарят нормалните хора...

Това нейно състояние взе бързо да укрепва и да прави впечатление след послеродовия период. Тя благополучно роди едно живичко и приличащо на мен момченце. Сега вече даваше нареждания на голяма част от прислугата, и то по такъв начин, че всички смирено й се подчиняваха. Непрекъснато пишеше нещо. На моменти очите й зловещо проблясваха, но преобладаваше настроение на дълбока замисленост и меланхолия. Всъщност едва сега аз започнах да изпитвам към нея някаква топла симпатия и копнеж. Веднъж се осмелих да легна в леглото й преди още да е влязла в спалнята си. Без да се уплаши, безчувствена ме гледа дълго време, а след това отиде в кучкарника и прекара на сламата цялата нощ. Тръпнех от тайнствено предчувствие, че много скоро ще се случи нещо ужасно. И то се случи! Избухването обаче беше много по-страшно, отколкото го рисуваше моето въображение.

Седях над люлката на невръстния си син. Хелга лежеше малко по-нататък, върху дивана, и пишеше. Аз галех редките руси косици на моето момченце и му говорех:

- Мое златно мъниче, ти си мое, мое, нали? Хайде, кажи! Кимни поне с главичка!" И сам направих така, че да кимне. "Виждаш ли! Не може и да бъде иначе! Та нали изцяло приличаш на мен, а от майка си не си взел нищо. Нямаш нейните огромни като чинии очи, а имаш такива мънички, доверчиви очи - като мен. Имаш светлички, редички косици, каквито съм имал и аз, и същото мъничко, кръгличко като вишничка носле.

Чу се съскане, ужасяващо... Уплашен се озърнах дали няма змия в стаята... Хелга продължаваше да пише спокойно, без да вдига очи. А аз, въпреки че нещо ми казваше веднага да се махна, продължих, за съжаление, и то само от някакъв безсмислен инат...

- Хелмутчо мой, защо гледкаш мама така? Сякаш се страхуваш от нея...Не се бой, тя нищо няма да ти стори, а ако поиска да те нашляпа, тати няма да позволи - та нали си целият на мен...

Чу се страшен, но приглушен звук, така, както изревава неволно в цирка леопардът, виждайки горящия прът. И тутакси детската главичка изчезна под възглавницата. Тя се люлееше... Без да знам какво означава това, се огледах и видях как Хелга - въплъщение на горгоната Медуза - държи новороденото за глезенчето, с главата надолу. И веднага след това мъничкото телце полетя над зловещата майка... Усетих страшен удар и загубих съзнание.

Когато се окопитих, видях жена си, седнала на земята по турски, да пуши пура. Между нея и мен лежеше неподвижното голо телце с разбито черепче. Почувствах нещо лепкаво в косите - пипнах - кръв и мозък! Много дълго време не можех да осъзная какво е станало, бидейки все още зашеметен от удара в черепа. Тогава тя проговори със спокоен, страшен, съвсем различен от когато и да било преди глас:

- Тайнствени сили упоиха душата ми още като дете, подчиниха волята ми. Само затова стана възможно да се свържа с теб, най-отвратителен ми от всички. Отхвърлих ги победоносно и сега стоя тук нова, силна и страшна; горко на всеки, който се изпречи на пътя ми! Ти ме оскверни завинаги - не с това, че спа с мен, а с това, че ме принуди да нося девет месеца в себе си твоето гнусотийче, че то стана част от мен и аз от него - щях да полудея!... Трябваше да умре! Запомни: бавачката е изпуснала на главата му голямото златно преспапие; ако кажеш друго, ще оповестя - свидетели няма - че ти си го убил! От днес нататък няма да си разменяме нито дума, за най-необходимото ще си пишем, само че не с твоя почерк, защото от него ми се повръща. И излезе.

Ще бъда възможно най-кратък. Подчиних се на диктата й. С личната намеса на императора наказанието на бавачката беше увеличено от 4 на 8 години. Най-напред Хелга се захвана с управлението на имуществото ми и, трябва да й се признае, управляваше го добре. Всичко трепереше пред нея. Два пъти се осмелих да я заговоря и всеки път в отговор ми зашлевяваше, с предварително сложена ръкавица, такъв шамар, че свят ми се завиваше. Но най-лошото беше, че тя все повече започваше да ми харесва. Защото и външността й се промени до неузнаваемост - тя порозовя, напълня, стана най-чаровната жена на света. Докато вършеше всичко с готовност, не я забелязвах; и едва сега, когато стана недостижима за мен, зажадувах за нея. В копнежа си по нея ми хрумна една нещастна мисъл.

- Някога тя се е укротила вследствие на побоя на баща си; вероятно и сега подобна процедура ще я направи отстъпчива; не желаех обаче отново да изпадне в предишното си състояние на апатия, но пък ако всичко станеше в разумни граници, половинчато, щеше да е най-добре.

И посетих, за първи път след деня на годежа, премилия си тъст. Той беше самата любезност. Сега съжалявам, че не му обрисувах в най-ярки краски каква огромна промяна е станала с дъщеря му... Превърнах се в плах свидетел на страшната сцена, която се разигра на следващия ден. Старецът, съзирайки дъщеря си, наместо поздрав, я удари с камшика през раменете - и в следващия миг камата потъна в гърлото му. След дълга борба със смъртта той оздравя и се закле да отмъсти. Скоро след това, бяла като тебешир, Хелга се довлече от гората на четири крака. Беше простреляна в гърдите. Но на следващия ден баща й бе намерен в гората с прострелян череп. Хелга оздравя. Някакъв си бракониер свършил от ръката на палача.

От този момент нататък тя престана да се занимава със стопанска работа и се съсредоточи върху разни други неща, за които изобщо не искам и да споменавам... Скоро замина ненадейно и се върна чак след две години. За това къде е била и какви ги е вършила, не знам почти нищо със сигурност. Била обиколила всички кътчета на земята и, сякаш морето й е до колене, разправя слухът, че се опитала да посети дъното на океана, вътрешността на земята през вулканичен кратер, а дори и Венера, което беше лудост. Говореше се, че била главатарка на разбойнически банди и че убивала с лекарска точност. Вярвам на това, защото знам, че след завръщането й в Германия, на съвестта й вече тежаха цели шест убийства. А какви още ги беше надробила! Например, била основала таен съюз на най-красивите жени и младежи, където се упражняваше садизъм, флагелантизъм³, мазохизъм, лесбийство, фантастични мастурбации, содомия, съвокупление с различни метални, движещи се чудесии, със страховити восъчни кукли, та дори и с истински страшилища и т.н., и т.н. Но с мъже по нормалния начин не беше лягала, тъй като твърде много ги презираше; не беше нарушила съпружеската вярност - и това бе единствената причина да не я накажа за безбожните й мерзости. Най-накрая, когато буйствата й преляха чашата на търпението, тя бе принудена, с личната намеса на императора, да напусне империята му. - Наклонностите - каза ми той - на твоята госпожа са разбираеми и най-вече похвални, но нали знаеш, Хелмутчо, че тази безбожна и безотечествена социалистическа сган може да бъде и дръзка и да направи от това аферка - и без това си имаме доста скандалчета...; знаеш ли - нека madamme да отплува за известно време в Камерун! Ще й дам собственоръчна препоръка до губернатора - да й предостави там черен материал за мъчения и други забави, колкото й душа иска!...

Но негрите не я дразнеха, смяташе ги за полумаймуни, а на животните тази перверзна жена никога не вредеше; напротив, на няколко пъти се случваше, като види човек, който тормози животно, да го застреля, без много да му мисли.

Когато, чак след половин година, се върна от Африка, тя донесе със себе си "чудесни" дарове: лъв, тигър, черна пантера и ягуар, всичките - прекрасни, гигантски екземпляри. По-голямата част от огромния парк - най-малко един квадратен километър площ, тя превърна в зоологическа градина. За да изпитват удоволствие от лова, ги хранеше с живи овце, кози, коне, бикове, та дори им накупи хипопотами и носорози. Понякога ставаше страхотно зрелище. По цели дни прекарваше в прелестната им компания, винаги без оръжие, обикновено съвсем гола. Но никой не е в състояние да си представи колко я обичаха всички те. Още като я видеха да приближава отдалече, политаха към мрежите и захващаха такъв рев, че всички прозорци на замъка задрънчаваха. А когато влизаше при тях - то не бяха огромни, гротескни скокове около нея и над нея! Като гледах всичко това отстрани, макар че вътрешно треперех, понякога се пуквах от смях. Прегръщаха я, лягаха пред нея по гръб като кучета, целуваха я и я лижеха - и, пощръклели от радост, започваха и помежду си, ревящи от смях, да се боричкат и въобще така безумно се държаха, сякаш имаха разум. А и тя по нищо не им отстъпваше в лудуването. Ходеше на четири крака, стараеше се, бедничката, да наподоби техните ревове и скокове, боричкаше се с тях, яздеше на гърбовете им, катереше се пред тях по дърветата и скачаше оттам, а те я хващаха в лапите си - бих се учудил, ако и едно ребро й е останало цяло; целуваше муцуните им, лижеше техните - няма да кажа какво, оставяше мазохистично тялото си да бъде облизано от грапавите им езици, сякаш бяха една кръв. А освен това... Надяваше се, че може да има потомство; че по волята на една нейна прищявка природата смирено ще направи изключение от законите си. А как говореше с тях! Нежно като майка на кърмачето си. Организираше им едночасови лекции за философията, за Бога, за понятието "Аз"... И те през цялото това време не шукваха, със страшни очи, втренчени неотменно в нея, - нито един професор по философия не би могъл да си пожелае по-благодарна аудитория. Но най-често им пееше меланхолични песни и плачеше, срамувайки се от това, и криеше, и бършеше лице в гривата на лъва и бакенбардите на тигъра.

Причината - беше променена! Изчезна нейната необузданост и, с изключение на палуването й със зверовете, не вършеше вече екстравагантности. Все конвулсивно замислена, само драскаше нещо и свиреше лошо на пиано. По цели дни бягаше бясно насам-натам из залите и, сякаш някой я душеше, продължително скимтеше в нощите. Ставаше все по-тъжна, по-унила и по-лоша. Отново започна да бледнее и слабее...

- Пак ще се превърне в мъртва кукла! - започнах да ликувам вътрешно. - Пак ще бъде моя!.. О, дай боже отново да оглупее! Тъй като таен копнеж по плътта й ме изгаряше все повече и повече; и защо ли пък не? Нямах ли право на това по закон? Нима не беше моя? Тогава за какво са законите? За какво са църковните святости и светите тайнства? С ярост ме изпълваше фактът, че нямам право да се докосна до безспорното си имущество; не би ли се разлютил всеки, ако няма право да влезе в жилището, което почтено е наел и платил? Гадна просякиня! Но - уви! Тя всъщност разполага с всичко мое, а аз - с нищо от своето! За какво ми е неизброимото богатство, когато е достатъчен само един неин смъртоносен поглед - и всичко е нейно?...

Пак престана да говори, почти не ядеше. По цели часове си играеше с револвера.

- Ох, какво да правя с този живот? - чух я на всичкото отгоре един път да стене. - Страшни тъми, тъми навсякъде...; има ли някъде светлина?...Ах, няма! Та нали тъмата е светлина и светлината - тъма. И всичко е само една бездна на безумието... О, ти, моя Душо!

- Боже - казват хората - помогни ми! Но как можеш да ми помогнеш ти, изтерзаната?...Но... какво нямам... Воля?... Ала тя е по-безволева и по-изтерзана от който и да е мой животински нагон... Нищо, нищичко няма в нея - късче дрипа!...Ох, защо? Защо?... Ах, знам! Защото съм жена, само една жена!...

Така дрънкаше тогава - и вехнеше, вехнеше.

- Сега е моментът! - казах си аз най-накрая и веднъж, в пристъп на храброст, обвих с ръце шията й. Веднага след това бях лишен и от последните си два предни зъба. Но тя продължаваше да вехне и да вехне.

И тогава - беше на 23 години и сияйният август жареше - с нея отново се случи нещо твърде странно.

Изведнъж взе постоянно да се смее, подскачаше и танцуваше, тананикаше си весели песнички; често се оглеждаше в огледалото, усмихваше се сама на себе си, а после внезапно почваше да плаче, но плачът й изобщо не беше трагичен. От Берлин си поръча куп прекрасни дрехи и най-фино бельо; преди това изобщо не си обръщаше внимание, често ходеше облечена направо като дрипа, вярвайки, че няма нужда да подчертава красотата си с красиво облекло. Започна да се отнася с всички наистина любезно, дори приятелски; а най-невероятното е, че и мен ме заговори няколко пъти, поласка ме, естествено не без ирония. Възбуден, един път й казах:

- Хелга, не се ли пробужда в теб най-накрая любов към мен?

- О, ти, дръвник глупав! - разсмя се тя, запищя като луда и се отдалечи, подскачайки.

Струва ми се, че беше права; и сигурно никога не би ми хрумнало коя е простата причина за всичко това, ако не бях научил благодарение на чистата случайност.

Тъкмо тогава живеехме в моя замък Ратентемпъл, в планината Харц. В грамадна черна сграда, в един от най-древните, най-прословутите средновековни забележителности в Германия.

На 12 август се забавих във внушителната кула на замъка, занимавайки се там с гълъбите. В два следобед видях Хелга да излиза на обичайната си разходка, от която се връщаше чак през нощта. Беше облечена в светлолазурна дреха. Бях си играл с птиците около половин час, когато случайно зърнах в далечината синя точка. Сигурно е тя, казах си, и ми беше някак чудно, че я виждам толкова рано.

И изведнъж, спомняйки си, че в кулата има доста сносен бинокъл, закопнях да я зърна, макар и отдалече, все едно че е пред мен. Малко след това със сигурност различавах нейния тигров, а сега вече отново порозовял профил.

Тя така бързо се беше устремила напред, че сякаш преследваше заек. Не успя да ми убегне и блажената й усмивка. След малко започна да изкачва хълмчето...

Аха-аха да отлепя лице от стъклото, и тогава видях мъжка фигура, която изкачваше хълма от другата страна. Не знам защо, но през главата ми премина тъмната и някак кошмарна мисъл:

- Това е пръст на съдбата! Защо ли не извърнах очи от телескопа секунда по-рано?

Хелга стигна до върха и изведнъж изчезна, сякаш пропадна вдън земя. Минута след това на хълма изникна и мъжът. Хелга отново се появи, разпери ръце и падна в обятията му.

Тази случка ме разтърси много по-силно, отколкото би могло да се очаква. Доста пестеливо описвах всички страдания, които ми причиняваше бракът до този момент; въпреки това вероятно всеки читател ще каже, че след всичко преживяно не би трябвало, логично погледнато, подобно събитие да ме засегне. Но чувствата са ирационални, безумни; и изневярата на съпругата е за мъжа най-страшнато и унизително нещо. Това, че Хелга не беше нарушила досега своя обет за вярност в обятията на друг мъж, беше единствената моя утеха в цялото ми страдание с нея; а сега и тази единствена светлинка изгасна. Целият свят зейна срещу ми като нощ. Всички ужасяващи страни на връзката ми с този дявол се изправиха пред мен като страшилища, всички безутешни спомени ме връхлетяха като рояк зли стършели... Страшната болка и още по-страшният гняв не ми дадоха да затворя очи през цялата нощ. С какъв копнеж планувах да удуша, да посека, да направя това женско чудовище на пух и прах. Заклевах се в най-страховитото отмъщение...

На следващия ден още рано сутринта се изкачих на въпросния хълм. Посред неголемия връх имаше малка, покрита с изпомачкана трева, котловина. Беше пълна с късчета хартия, дантела, остатъци от храна, фасове, бутилки - празни и пълни, и т.н. В близост една до друга бяха разположени две грамади от големи камъни, повечето достатъчно леки, така че силата ми стигна да ги отместя.

В по-малката грамада например намерих белоснежни, меки, предизвикателни възглавници, бичове, плетени камшици и най-редки садистични инструменти. Когато отместих няколко камъка от по-голямата купчина, съзрях между тях кухина, достатъчно голяма, за да побере моята неголяма личност. Като я издълбах още повече с ловния си нож, легнах в нея и се закрих отново, след дълги усилия, с разместените камъни. С радост установих, че съм добре скрит. Едва ли някой би забелязал, че там лежи човек; а и дори да видеше малка част от дрехата ми, със сигурност не би й обърнал внимание: цветът на камъните не се различаваше от цвета на дрехите ми. Но аз виждах отлично котловината през процепа. Изпълнен с особено сатанинско задоволство, се върнах вкъщи.

Реших, че ще застрелям и двамата от укритието си; макар да усещах, че няма да имам куража да го направя, моята страст не обръщаше внимание на това чувство.

***

На следващата сутрин напуснах замъка под предлог, че отивам на лов и един час преди любовниците да дойдат на хълма, се скрих пак в камънака, с пушка, револвер и нож. Но вече бях решил, че днес, поне за този ден, им подарявам живота и само ще наблюдавам. Колко трудно течеше за мен времето в тази каменна усмирителна риза! Страхът се засилваше, разтърсваше слабините ми, тракаше със зъбите ми. Беше ми студено, макар че слънцето жестоко печеше. И тъкмо вече се канех да махна неприятната покривка и да хукна; когато изведнъж над билото цъфна сатанинското лице на Хелга. Беше облечена като Клеопатра или Семирамида или някоя там подобна отрепка... Чудно как се бе добрала дотук в тези маскарадни дрехи през местност, която беше доста населена.

Спря се. Пийна от една бутилка. Извади от малката купчина с камъни няколко възглавнички, хвърли ги в котловината, изтегна се върху тях по гръб и, ритайки с крака във въздуха, запя с гласа на Валкирия безсрамна песен, с която примамваше любовника си. После скочи и, ревейки през смях и сълзи, завика към вятъра неразбираеми заклинания. И пак се отпусна на възглавничките, и като се извиваше сладострастно, целуваше голите си бедра и удряше силно коленете си с пръчицата, черната тънка пръчица, която носеше постоянно, подобно на драгун. После изведнъж се огледа:

- Вече е под хълмчето!... Макар че неговото желание е да го посрещам винаги съвсем гола, днес ще оставя тези прелестни дрехи поне в началото, нека ме накаже за това, ако иска...

Той се появи след минутка. Хелга се хвърли върху него като леопард на хиена... Що за човек беше той? Момче, вероятно по-младо от нея. Беше наистина грозен. От десет войника щяха девет да ми харесат повече, отколкото той. Признавам, че бе добре развит, не беше слаб като нея, а когато видях голите му плещи, се затресох и си казах: не бих искал да попадам в лапите на този... Ами лицето му? Дълги, срамно разбъркани коси. Изглеждаше като композитор или поет, или пък някакъв подобен несретник; но по-скоро като бандит или международен крадец. И отгоре на всичко приличаше на дете... Удивително, ненормално, гнусно лице!...

И е предпочела такъв пред мен, според оценките на приятелите ми - красавец!... А освен това беше облечен като хулиган... протрито, кално палто, оръфани крачоли, мазна яка, вратовръзка, изместена чак на тила; на обувките му пък - толкова пръст, че можеше и картофи да посади там... Такъв, такъв значи си е избрала съпругата на първия дворянин на Германия... дамата, около която и императорските синове само плахо се увиват. Но трябва да кажа, че неговата дръзка физиономия ми всяваше такова уважение, че когато неговите очи на повелител погледнаха към купчината, в която бях скрит, неволно се свих на кълбо... И как не - честният човек винаги се бои от бандити.

Никога не бих повярвал, че е възможно с такава ожесточеност жена, та била тя и Хелга, да прояви своята любов!... Не мога, не искам да го описвам... Известно време хулиганът не реагира, игра си с тялото й като с късче парцал, при това се хилеше. После изведнъж я хвърли на възглавниците. А тя, пред която и най-големите аристократи трепереха, остана да лежи като захвърлено в ъгъла, добре тренирано кученце - с краченцата нагоре. Само дето сключи молитвено ръце. Негодникът се просна на земята, на два метра от нея. И тогава между тях протече странен, много странен разговор; за съжаление бях толкова объркан, че ще съумея да го възпроизведа само отчасти.

Помълчаха няколко минути; хулиганът си палеше лулата, от която изскачаха черни капки...

- Говори! - забуча със задавен, излизащ сякаш от вътрешността на празен храм, глас; и едновременно с това я прасна по голото коляно с нейната си пръчка така, че в продължение на минута от него на възглавницата се стичаха червени капки.

- Единствен мой - ти, мой единствени! - започна да вие моята уличница, без да помръдне. - Тъкмо мислех над следното: как е възможно непрестанно да се чувствам така, сякаш седя на горещо желязо, когато не те виждам, не те чувам и не те докосвам? Все повече започвам да не издържам без присъствието на твоето тяло дори за миг... Преди си казвах: ако ме завладее тази лудост, която наричат любов, ще ми стига за вечни времена нейната магия в душата ми, ще бъда изцяло с нея и нейна, а тя - с мен и моя! Само хорицата без фантазия и без дух се нуждаят от допира на грубото тяло, око да види - ръка да пипне, да слушат с грубите си уши този груб, материален глас..., защото, скъпи мой, твоят глас е така просташки в сравнение с небесната музика на ангелите, с която всеки твой дъх е в сънищата ми. И, всъщност, колко си грозен в сравнение със страшните серафимски и свръхмистични дракони, които всяка вечер призрачно сладко ме навестяват и целуват... Това си ти! Обаче, въпреки всичко, имам нужда да те виждам и чувам постоянно... Аз... Любовта е глупост, най-великата от всички! Който се влюби, престава да бъде човек. Волята се разтваря в нейното блато. Никой луд не е достатъчно луд за влюбения. Който се влюби, трябва веднага да бъде обесен. Няма кътче на света, което да приеме отритнатия. За него смъртта е спасение. По-добре да пукне, отколкото да стане безчестен, за което люб...

- Жена! - прозя се той.

- Ти, естествено, не ме обичаш, нали? Така ли е? Не изпитваш нужда да бъда постоянно до теб, нали? На теб ти стига и само когато копнееш за мен, да мастурбираш, нали? Добра съм само да ме биеш, нали? Е, хайде, кажи ми го, кажи го, за да мога най-накрая да се застрелям!

- Глупава винаги и навсякъде! - засъска зеленият младеж. Този твой начин да обичаш е присъщ на цялото женско войнство без изключение и на 98% от мъжете или на развратените жени. Мъжът се познава по това, че не го знае. Ти страшно ме привличаш - дяволски съблазнителна си, коварен звяр, не бих казал, че нещо на тази въшлива земя може да ме привлече повече..., с изключение на нея самата. Гадна лепка!... Но реших окончателно: увеличи ли се това срамно влияние върху мен още съвсем малко - никога вече няма да се видим! Любовта е като куче; ако слуша, е добро; не слуша ли, прииска ли му се да ми скочи на гърлото - ще бъде удушено! Момиче, преследвам по-висши цели от женските бедра. Ти за мен си само най-хубавият сладкиш, но аз не живея, за да ям!

- Знам това, знам, мой възвишен и свят! - подмилкваше се тя покорно на грубиянина негодяй. - И това напълно ми стига. Само понякога да чувстваш нещо нежно и истинско към мен... Не желая да бъдеш жена или роб, Владетелю мой! Мъжът само си играе с жената, изнасилва я и я унищожава.... Но е длъжен да го прави както подобава: почтено, по мъжки да я обича, а тя пък по женски - него... - И подавайки му дебела брезова метла, се метна по корем. С един замах само той така смъкна драгоценната й, обшита със златни и диамантени звезди рокля, че от нея останаха единствено парцали. После й прасна около 40 удара, и то какви! Аз бих умрял от толкова бой! Съскаше и квичеше, но звукът не беше по-силен от свистенето на метлата; мяташе задника си, който днес за първи път виждах гол - но нито веднъж не се опита да го закрие с длан...

След това, покривайки с носна кърпичка червеното си, изкривено лице, се затътри на колене до хулигана и положи глава върху корема му. Като куче...

- И да говорех с божиите слова, не бих могла да ти изразя благодарността си! Ти ми даде всичко, всичко и цялата съм твой дар и твоя собственост! Бях нощ, ти я превърна в слънце; бях празна, а ти ме напълни и препълни със злато, диаманти и аромати. С болка и отвращение бях измъчвана от дяволска ръка. Гръмовна Ниагара на безконечно смъртоносно блаженство и Благословение - летящо не надолу, а нагоре, към всички висши сили - ето това направи ти от мен. Всяка прашинка, която сега виждам, за мен е лъч от Божието око! Всяка мисъл - феерично зловещо цвете. От най-изпадналата просякиня ти направи императрица на императриците, не, това не е достатъчно силно! От слузестия червей - богиня. Какво е някаква си там - ни риба, ни рак - Хера или Афродита на глупеца Омир в сравнение с мен?

- Е, нали винаги ти казвам, че си моята малка глупава мокрица⁴ - изръмжа той, като я претъркулваше насам-натам изпитателно, така както лъвът претъркулва с лапата си уловения човек, без да знае дали е още жив или е мъртъв. И моята прелестна госпожа се оставяше да я въргалят като точилка за юфка и продължаваше да шепти, превързвайки, доколкото може, раните с остатъците от роклята си.

- Да, това съм аз! Мокрица, кучка, червей - жена! Торна яма, от която растат отвратителни деца. Майната ни на нас! Ние сме нули; едва когато при нас дойде мъж, от нули и ние ставаме нещичко. Мустаковидни растения; без вас просто нямаме смисъл; Ние сме 1/10, мъжът - 9/10. Щеше да бъде напълно нормално, ако всеки мъж размазва всяка жена ей така, без причина. И най-ниският, най-слабият мъж е по-висш и от най-висшата жена - не се хили, ти си още момченце! Но си мъж, най-висшият мъж, единственият истински мъж. Ти единствен имаш характер, самоувереност, Воля, която действително завладява; ти винаги правиш само това, което искаш; никога не те прецакват. Ти единствен стоиш здраво на земята, докато цялото останало човечество се клатушка пияно. Ти си моят Наполеон - знаеш ли, че приличаш на портрета му от Герен? Ти имаш нещо спиритуално в лицето си и въпреки това нямаш нищо общо с Хамлет... А аз, аз съм най-слабата, най-смачканата жена на света! Нямаш си представа! И тя се разплака. - За чудото на женската сила, за пламъка на храбростта плащам навсякъде - и какво съм? Повлекана, само един парцал, подхвърлян от тайни, черни вихрушки... Не съм и човек, а странен инструмент; не, какви ги говоря, висша Игра - само една игра! Моя скала гранитна скала, поне ти преди ме смяташе за силна. Но как може да бъде силен този, който като мен, в детска възраст, оглупява за доста години напред, а когато се пробудих от това, то беше, за да полудея...

- Разкажи ми най-после биографията си! И възможно най-кратко!

- Ще ти я разкажа. Възможно най-кратко. Ти си първият и последният, който ще я узнае!

Детството ми беше доста необикновено, възпитанието ми - единствено по рода си. Баща ми - по онова време не беше още такъв страшен дивак, какъвто стана по-късно, въпреки че беше голям мизантроп по рождение - имаше една мечта: да си наплоди потомък, който да бъде възможно най-енергичен, независим, героичен, пламенен, див и аморален. Не го разочаровах; бях добро тесто за неговите, разбира се малко несръчни, ръце. Със смелост, заслужаваща уважение, ме възпитаваше така, както сигурно не бе възпитавано нито едно дете: да стане не добра кокошка, овца, а страшна орлица, лъвица. Ти, естествено, не си сред глупците, които тук биха рекли: ето, тя затова стана добра, защото беше възпитана по такъв начин; това, което съм, бих станала при всякакви обстоятелства; но сигурно под благодатното слънце съм израснала малко повече, отколкото би било под обичайните облаци на овчето възпитание.

Обичаше ме; единствено мен в целия свят; презираше всички хора - с изключение на себе си (бедничкият!); и в мен виждаше себе си. Така мило, по детски трогателно и нежно се държеше винаги с мен, а жестоко и безцеремонно с всички останали. Ако ме наказваше, то беше, защото според неговата преценка бях прекалено кротка, без достатъчно кураж, внимателна. Обичах го, не се срамувам от това... Но днес, въпреки че го убих, все още го ненавиждам до смърт - ох! ох!... Презирах всички хора сякаш бяха насекоми, само в него виждах човека - себе си. Но това виждах и в майка си. Сомнамбулно, призрачно, непрестанно размишляващо, но не и слабо същество; красива като паднал ангел; - макар че бих я убила като него, ако беше жива... Начинът, по който той ме възпитаваше, определено не й беше по вкуса; плачеше над щуротиите ми, но казваше: в тях е едно от проявленията на Божията вездесъщност и който воюва с тях, значи воюва с Бога... Ако се случеше да ме накаже понякога, то беше за това, че не четях с необходимото прилежание разните скучни, мистични книги, които тя, клетата, ценеше повече от всичко. Но аз й се сърдех съвсем малко, както впрочем и на татко, преди да ме накаже за ниския поклон пред шефа му, полковника.

Когато настъпи въпросният ден, бях точно на десет години. Няколко дена преди това, хващайки се на бас с приятелките ми, минах по обед през площада гола голеничка. Баща ми узна още същия ден, хихикаше радостно, целуваше ме и се наложи да попуша от лулата му.

Стана голям скандал. Баща ми получи от началството страхотно мъмрене, и тъй като не си затваряше устата - пенсия. Но това го разбрах осем години по-късно. Misera mens humana!⁵ Когато се върна от полковника, най-неочаквано ме върза за пейката и ме заудря жестоко.

Това само по себе си не беше нищо особено - страшното беше, че докато крещеше, изведнъж започна да ми говори глупостите на всички останали моралисти, които винаги ми описваше като насекоми, съществуващи поради една причина - да ги размажеш...; страшното беше, че моят идеал с един замах се превърна в най-краставото влечуго... Разбираш ли?

Та нали стореното от мен не беше с нищо по-лошо от безбройните ми предишни лудории, които той приветстваше с радост, макар че му причиняваха страшни неприятности. А сега изведнъж се срина! Изневери на себе си. Слаб човек... Беше много ядосан; вероятно тук имаше пръст и садизмът; бих му го простила, и повече дори, но при никакви обстоятелства гневът не трябва да владее действията на Мъжа. Всъщност, Мъжът не трябва никога да е ядосан; тебе, момко, никога не съм те виждала ядосан. Ако истинският Наполеон си е бил позволил да се поддаде на яда дори и за една минута, не би дочакал и Тулон. Виждах в баща си нещо повече от Наполеон; а сега, по силата на противоположностите, виждам най-голямото говедо на света...

Когато ме отвърза, аз се хвърлих отчаяно към майка си, която мълчаливо наблюдаваше това принудително наказание. Инстинктивно търсех в нея убежище, където отново да намеря вяра в нещо... "Мамичко, говори, кажи ми каквото и да е! Нали той е полудял, нали той е полудял!"

И днес още бих искала да разбера как би се държала тя, ако разбеснелият ми баща не беше заревал:

- Дай й да разбере, че между родителите съществува единомислие, дай й да разбере как трябва да се постъпва с такава покварена и извратена безобразница!

И тя ми хвърли един бой не по-малък от неговия, и което беше по-лошо, съпровождаше го с думите: "Безсрамнице, уличнице" - и т.н... Забрави тази женска креатура за своите "божи проявления"!... Затова и умря след година...

Невъзможно е да се опише какво ми беше. Час по-късно се търкалях по пода, ревях от отчаяние и разбивах всичко около себе си. Но двамата подлеци явно изпитваха някакъв мистичен респект и излязоха някъде... Всичко за мен се превърна в черна нощ - знаеш ли какво е пълно разочарование?.. Едно десетгодишно момиче, разбира се, не би могло само да го превъзмогне, но ти ми заповяда, мили, да бъда възможно най-кратка!

В моята безконечна нощ изведнъж доплува до мен нещо белоснежно. Нямаше форма; и имаше форма. Кълбо мъгла? Животно? Човек? Роза? Звезда?... Не знам. То беше едновременно и сладко, и страшно... Целуна ме по челото. "Спи, спи, дете мое, заспи за дълго! Никой не се нуждае от сън повече от теб, за да си силна за своя път към вечността, Твоя път към мен! Спи, дете мое, спи!" И щом то ме целуна, почувствах огромно облекчение, и чух, сякаш нещо в мозъка ми се счупи, но така гладичко, крехко, така безболезнено се счупи, както се чупи под водата тънката ледена ципица. И след това - вече нищо не знам.

Господа учените биха обяснили цялата работа с това, че вследствие на вълнение ми се е спукало някое кръвоносно съдче в главата, и че от вливането на кръв в мозъка съм полудяла. Но аз знам, че всичко бе причинено от целувката на онова Бяло Нещо.

Мозъкът, нервите, тялото не са нищо друго, освен една смътна, груба видимост на това, което става в душата. Ако се спука вена, не е виновна тя, друг го е причинил; душата се срутва, и това някак си трябва да може да се види както с невъоръжено око, така и с микроскоп. Вселената е само една безплътна сянка на Душата.

Осем години живях в някакъв неописуем полусън; сякаш заспиваш или бавничко се пробуждаш. Сомнамбулствах. Не си спомням почти нищо. Никакъв спомен не ми е останал от смъртта на майка ми, нито от това, че баща ми ме биеше всеки ден, за да ме накара да се опомня. Нито... но ти заръча да бъда кратка.

Кога започна пробуждането ми?... Първият път беше само предизвестие: тогава, когато господин Отвращение ме притисна към себе си по време на танц и ми каза нещо - не знам вече какво - много отвратително... Изведнъж непознати чувства се надигнаха в мен. Те бяха предусещане за бъдещето... Но подобно на самотна мълния, прореваваща в черната нощ, отново изчезнаха и настана нощ.

Това чувство стана постоянно - о, с моята бременност... В бедната спяща душа започна да се заражда - там долу, там някъде долу... - някаква много странна гнъс... За ембриона не знаех нищо; знаех само за гнъста. А тя растеше и растеше. И под нейния дяволски топъл дъх се топеше вкочанената ми душа. Бавно, бавно. Гнъста от мен и от нещо непознато; това аз ли бях или нещо друго? Но най-отвратителното беше, че не знаех... Някакъв ужасен, уродлив змей отдолу... Ако беше някой друг, би го изял, но по мен все още нямаше нищо за изяждане... Тогава ме... роди!... Аз съм дете на гнъста - нищо повече! Но дори и Ти не можеш да разбереш това! Само бездните на Съня понякога нашепват нещо подобно, - експлодират и моментално угасват, забравят се...

Най-после гнъста излезе от мен. И въпреки това остана в мен завинаги - като глава на тения. Душата ми почувства огромно облекчение, повече, отколкото тялото, благодарение на факта, че сега моята гнъс изведнъж стана активна: но мен вече - лежаща съвсем неудобно под нейния грамаден корем - не ме владееше; впрочем тя ме мяташе още повече от преди, но събудената воля се биеше с нея - достойна съперница; така продължава и до днес. А гнъста се превърна в неистова омраза. Омразата на гнъста и гнъста на омразата - защото няма нищо по-отвратително от омразата: това е тайната на моята същност. Тя диктуваше цялото ми по-нататъшно поведение: смъртоносната, пълна с отвращение неприязън към всичко, което е извън мен...

- Гъско, нима може да има нещо извън теб?

- Прав си, както винаги... Нищо не е извън мен - само дяволската лъжа на това "Аз" хленчи робски в мен: съществува нещо извън Теб. О, как чакам с нетърпение да обсъдя с теб този най-важен въпрос - там в Кордилерите - ти, мое фантомче, парадоксално по-мъдро от мен... Е, не се мръщи, твоята кучка ще бъде кратка - тя е златна, нали, нали? Хайде, хайде!

Казах: което е "извън мен", но каквото и да правиш, непрекъснато чувстваш, че в Теб има нещо друго. Ние сме само едни червеи; безсилни сме, подобно на Бъркли, всяко глупаво зрително или слухово усещане смятаме за безразличен сън, за Своя Игричка, за плазма на Волята ни и им се подчиняваме! Не се мръщи - ти си момче - жената винаги е по-зряла, аз знам повече, отколкото ти. И започна полунашега, полунасериозно да го удря с пестници по главата. Той дори не си извади лулата от устата, а само се хилеше, най-накрая я хвърли поне пет метра встрани и тя прелетя през въздуха като топка. Допълзя до него на колене и отново продължи:

- Трудно е да бъдем кратки, когато разказваме за същността на своя живот. Освен това : убих тази малка гнъс при самоотбрана; иначе тя щеше да ме убие. Убих баща си - този луд трябваше да пукне! Щях да го пощадя, ако беше пристъпил към мен не с ремъка, а със спомените си за провалената военна кариера... Оставаше господин Отвращение; спаси го само това, че се гнусях да размажа най-уродливата гъсеница. И тези другите, които съм убила или измъчвала, бяха също жертви на зверската ми Омраза; не на садизма - той предполага любов. Нито мъж, нито най-красива жена не съм прегръщала никога с октоподестите си пипала така горещо, че да изпитам наслада от извиването им. Всичко беше едно мрачно омерзение... Ето защо бесувах по всякакъв начин, за да избягам от своята гнъс, от своето отвратително аз. Знаеш ли в кого си се влюбил? В най-зловонното блато. Аз съм въплъщение на Мерзостта.

- Ти си един опит за гениална жена, - промърмори той замислен. - Може би първата... Това сигурно ще се случва с жените след стотици години.

- Да, миличък, на това си ме научил... Чрез Омразата и гнъста човек е длъжен да се добере до висините на Благословението, Усмивката, Смеха, Всеобхващането, Себеобхващането. Блатните гущери се превърнаха в орли и кондори... Но кога това ще се случи и с мен?... Мили мой, когато започнах да бесувам, не се съмнявах, че съм нещо по-висше, че притежавам върховната божествена Воля, която превръща всичко в схоластика; и всички го потвърждаваха пред мен, паднали на колене. Докато вярвах в това, бях нещо прекрасно... Но с намаляването на тази вяра, още тогава в Камерун, започна да се топи и цялата ми добродетелност. Най-после разбрах,че моята "воля" е чудесна, само когато е сляпа прислужница на моите слепи инстинкти; няма по-смешно противоречие от воля, която служи: Волята и абсолютната Владетелка или Бог е едно и също. Разбрах, че понеже в мен бушуваха повече страсти, отколкото във всеки друг, моята прекрасна воля в действителност беше още по-робска, т.е. по-дребнава от волята на коя да е простачка от обора. Смятах се за най-подла, защото бях най-слабата твар на света. И тогава си казах това, което казах на теб преди малко: "Трябва да преминеш през най-низкото блато, за да стигнеш до Най-висшата Светлина - някога след милиони години; именно животът ти е най-нищожното нещо, и трябва да свърши ужасно!"

- Пренатоварваш се с всичко като луда, момиче. И затова наистина

съществува опасност да избухнеш! Започвам да се страхувам да не би скъсаната тетива, пукналата пушка да разкъса и мен!

- Абсурд! Аз мъничката - Теб! - и се сви в него така, както нещастното дете би искало отново да се скрие от жестоките, смрадливи вихри на този свят в майчиния скут... - Ала какво означава подобен поглед във вечността при животинчето, премятано непрекъснато от мига, каквото съм аз! Което у теб е всичко, у мен не е било и сигурно още не е нищо!

- С отвращението ми към себе си ме напускаше моята черна сила на омразата, моята единствена сила! Връщаше се старата пасивна гнъс - и тъкмо когато се очакваше, че отново ще изпадна в глупавия полусън... появи се Ти! И отведнъж всичко се промени! Ти нищо друго не ми даде, освен обиди и рани! И нищо не взе от мен, макар че на Теб - просяка, който не притежава нищо свястно, - предлагах сто милиона на ръка! Само че - обичам Те!" - и моята невеста се разрева. - Сега вярвам в Бог, или каквото и да е там, само защото е пожелал аз сред милионите хора да позная именно Теб, Мъжа на всички мъже! С дъха ти изведнъж, като на екватора, нощта се преобърна в ден; нощната жаба се превърна в славей; лошият алигатор от блатните вирове - в светъл орел. Моята омраза започна да се разтапя в любов към всичко с изключение - на него... Прегръщам всичко, разбирам всичко, виждам всичко, - аз, която преди бях сляпа; чудодеен докторе, даващ зрение на слепите по рождение! Всичко е Мое! На всичко съм готова под твое ръководство. Имам мисли и усещания, които никой по-рано не е имал. Чувствам сили да сътворя дела, по-велики от всички, с които блести културата на бедното човечество. Досега живеех външно, на повърхността и наричах това "поведение", внушавах си, че "действията" са най-велики. Не, делата са! Всъщност не и делата; това са мислите, когато в душата загърми! Но и мислите не са. А - Волята, в своя собствен храм, недокосваща се до нищо външно, прекланяща се пред себе си, покланяща се на себе си. Тя не се нуждае от мислите, - притежание само на подлото животинче - човека... Вечното Божие Себеобхващане в метамистична Светлина. Но какво мислиш Ти за това? Кое е по-висше - действието или мисленето? Досега не си ми казал каква е всъщност твоята цел? Да станеш Наполеон? Или да предвождаш бандити? Или мислител? Художник? Откривател?

- Всичко това са плитки понятия, сътворени от ограничени тщеславни честолюбци. Не искам да ставам! Аз съм! И не нещо, а всичко! Няма човешки измерения, които да сложа над себе си и своята игра. Моята воля върши и ще върши по всякакъв начин всичко. Ако някога започнат да ме нареждат между престъпници или философи, ако кажат, че съм нищо, бог или говедо, - това ще е само човешка дребнавост! Аз съм този, който съм; правя, каквото искам, а искам всичко без предел!

- Ти си Бог! - извика тя и зацелува пробитите обувки и калните ресни на панталоните на голтака. - Така говори "Победоносно Завършеният"! Но ние, незавършените, трябва по неволя да се концентрираме. Аз искам да се концентрирам напълно върху спиритуалността, върху най-ефирното; а с всичко земно, грубо, действащо, интригантско да се разделя. Да живея по божиите закони, да бъда единствено Бог, но винаги в Твоята сянка! О, това пресветло бъдеще, което слънчево се явява пред мен! В Кордилерите, точно под вечните ледове, ще си изсечем свой дворец, Резиденция на всички резиденции - на двамата най-висши хора, на двамата богове! Приятелски настроени, сладки кондори ще кръжат около нас и ще бъдем хранени така, както Заратустра е бил хранен от своя орел и змия! Бездни отдолу, балдахинова бездна отгоре, бездни в нас - и всички надслънчеви наши Воли въздигнати и загърмели в Химна на Вечната Победа!... Ще бъда само любов, любов, Любов - към Теб, към всичко, към Мен, дори към моята омраза! Но, Славен, Божествен мой, ако аз не достигна това небе, - ще го достигнат нашите деца! О, какви деца ще си родим ние двамата, какви владетели на света и мисълта! Защото - и аз не съм коя да е! Ругах се като каруцар, но ти познаваш женската логика; въпреки всичко се смятам за най-доброто женско творение на света и ще ти кажа: не съм по-лоша от теб: ако ти си по-силен от мен, аз съм по-богата, пък нека получа за това още няколко плесника! Ще Ти раждам до припадък, макар че цялата тази дейност досега ми беше страшно неприятна, тъй като вместо Мъже, познах само глупави баби. Но първото дете, което дойде, - трябва да се съгласиш с мен, иначе никога не бих била щастлива - ще го умъртвя; съвсем безболезнено, с наркотик. Със сигурност е останало нещичко от предишната безименна гнъс, няма начин да не е така. Но знам, че със себе си то ще изнесе от мен моето зловоние, че едва тогава ще бъда напълно пречистена, че едва после ще раждам деца - наистина Твои!... Скланяш ли?

- Разбира се, мокричке моя глупава.

А аз хапех устните си. "Значи искаш да ми изневериш? Да имаш извънбрачни деца?" Не, не можех да повярвам на това! До момента тя беше образцова съпруга. Подобни лирически излияния, които отегчаваха този чергарин, не са нищо повече от едно оригване. Какво като я бие, нека й! Нека се погрижи за задника на мерзавката, след като аз не мога! нека я възпитава! Че я бил видял сега съвсем гола - голяма работа! Та нали я гледаше и слънчицето, което така жареше камъните над мен, че бях полуопечен; че я бил опипвал тук-таме - божичко, всяка тревичка, на която лежеше, се докосваше до нея; а същото правеха и четирите ревящи звяра в моя парк. Всичко това са глупости! Нейното беше празни приказки, убеден съм; ако се стигнеше до действие, тя щеше да ми остане вярна!

Сега вече дрипльото сложи лулата си настрана, уви ръката си около госпожа съпругата ми и, пошляпвайки я навсякъде, заговори по-нежно от преди:

- Ти си моята мила, малка, глупава мокрица и заедно с това си мегатерий⁶. Най-грубото и най-неземното врят в теб, в дяволски котел, Демонко моя! И двете са в оптимални дози. Вода и огън; котел, пълен до пръсване с най-обикновена вода, слънчев огън, който би бил достатъчен да се затопли петдесет пъти по-голям котел. Може би наистина ще избухне и като че ли сега аз управлявам парната машина.

Твоята принизеност е по-силна от извисеността ти. Ти си роб на инстинктите, вероятно възвишени, но и най-възвишеният инстинкт е принизен. Ако волята ги надвие, спасена си, - поне в този живот! В противен случай ще умреш, много скоро и по много ужасен начин. От теб лъха мъртвешка смрад... Това ме ядосва, но мъртвешката смрад ще се превърне в аромат от рози!...

А и твоята принизеност е възвишена! Ти си Възвишена! Съдбата е направила от теб най-кошмарната своя играчка; такива не е имало! Затова те обичам... Но съдбата явно си е наумила да счупи играчката, когато достатъчно се позабавлява. И за да се позабавлява още повече... Жива си само, защото си забавна.

Окаяна си повече от което и да е човешко същество; именно затова си избрана пред останалите. Само окаяните могат да бъдат избраници.

Но все пак има надежда - макар и малка.. А аз не искам да ме напуснеш точно тук... По-добре слънцето да угасне, фу! Може би изглеждам сантиментален... Всичко освен теб е едно човешко блато, фу!...

Ако пък победиш, това ще бъде моята най-прекрасна победа! Не я ли завоювам, ще загина с теб... Защото Те обичам! Чуваш ли?!

Нужно Ти е най-великото Себепревъзмогване: иначе накрая ще те надвие твоята силна нощ и ще умреш. Защото само това, което върви, по свой си начин, към Светлината, остава живо; всичко останало умира! В подходящото време.

В твоето подходящо време: идните пет дни!... На деветнайсети ще отидем в Кордилерите.

- Още на деветнайсети? - изкрещя тя като Менада⁷. - Така ли решаваш? Най-хубавият ден в живота ми е вече толкова близо?...

- В 4 часа следобед - трябва да бъдеш тук и ще тръгнем...

Крещейки от удоволствие, тя прегърна нозете му. Той продължи:

- Относно твоето поведение през следващите пет дни: към Щерненхох ще бъдеш възможно най-любезна! По никакъв начин няма да го обиждаш, а на раздяла ще го целуваш половин минута!

- За бога! И ти искаш това от мен? Заповядай ми сега, веднага да разрежа лицето си с този нож и да бъда обезобразена завинаги - ще го изпълня тутакси покорно... Но това?

- Знам, че е тежко; най-тежкото. Но се налага да ударим тук фронтално вражеския център! И то без никакви стрелкови изпълнения!

- Но... но... Аз ще унищожа с това целия си предишен живот!

- Той трябва да бъде унищожен!

- Ако го направя, веднага ще умра.

- Ще умираш още по-ужасно и дълго, ако не го направиш!

- Господарю мой... тогава - да! Ох! Не, не!... - Господарю! А-а - да!... Ще го направя! - тя пое дълбоко въздух... - Но - колко си жесток!

- Милостив. Жестока е всъщност съдбата, понеже низостта на тварите не заслужава нищо друго. Това е! И нека да стане!

- Нека бъде волята Ти! - зашепна тя. -Но позволи ми още две думи: Ти не проумяваш, не проумяваш значението на всичко това, сляп си за него. Ако го извърша, ще се изтръгна от корена!

- Корените в целия свят трябва да бъдат изтръгнати!

- Добре. Тогава ще се изтръгна и ще загина.

- Ще победиш или ще умреш. Познавам Те... Държанието ти към него е най-отвратителното, което съм виждал; затова изпитваш отвращение към себе си. Най-долното нещо е омразата и отвращението: именно на това, което мразя и от което се отвращавам, съм най-страшен роб. Ненавиждащата отрепка трябва ли да бъде Моя любима?... Ако това не се случи, на деветнайсети ще се видим за последен път!

- Нека бъде Волята Ти!

Сега замълчаха. А аз губех съзнание от неестествената поза, от тежестта на камъните, от принудителната, пълна неподвижност, от жега, жажда, гняв, омраза, страх и всички възможни ужасни чувства. О, да можех да събера кураж! Трябваше ли да се възправя и сурово да я накажа?.. Да чакам, докато си отидат? Но сега бе едва пет часът, а те винаги оставаха чак до здрач. Лоша ситуация...

Тогава той наруши мълчанието:

- Непрекъснато имам усещането, че някой ни наблюдава. Ей, котарано! От вашата кула могат спокойно да ни гледат с бинокъл.

- Имаш предвид - господин Отвращение ли? Каква полза?

Сега той втренчи страшните си очи право в моите. Разтреперах се. Невъзможно е, напълно е невъзможно да ги различи в сумрака през няколкосантиметрова цепнатина.

- Там, между онези камъни, спокойно може да се скрие някой - каза той нехайно, запалвайки отново лулата си.

- Може би господин Отвращение, а? Той да се осмели да направи това? Ха-ха! Нямаш представа колко е страхлив! Заекът е лъв в сравнение с него, кучия му син.

Получи шамар, доста силен.

- Така ли започваш да изпълняваш обещанието си? Към такъв един нещастник всеки, който не е кучи син, трябва да се отнася великодушно. Не ти ли е известно, че първото правило на всеки нормален човек е parcere subjectis et debellare superbos^{8? И запомни: дори и най-послушното куче може да побеснее.}

- Но той е по-зле от което и да е куче, извинявай - засмя се тя, като пазеше лицето си. - От сега нататък ще му казвам само "тигре", "мой прескъпи тигре!" А, и на мен ми се стори, че камънакът там някак помръдна...

Надигна се. Пред очите ми падна черна пелена, ушите ми забучаха подобно рева на разбунено море.

- Лягай! - каза й той и я дръпна назад. Тя легна послушно. Той се усмихна загадъчно. Знаеше, негодникът, със сигурност знаеше, че лежа там; за мен е загадка защо спря да се занимава с моята особа. Но явно се страхуваше от страшното отмъщение на един мамен съпруг.

- Лягай и се огледай: няколко души се изкачват насам, а ти си гола.

- Застреляй всички, когато се приближат! - и тя му подаде пистолет.

- Защо да вдигаме шум? - той пристъпи към крайчеца на върха и с ръцете си направи няколко властни, особени движения, без да промълви и дума. - Отново слизат - заръмжа след малко и добави:

- Да се махаме оттук!

- Още сега ли, Господарю? - изплаши се тя.

- Днес тук не ми харесва. Да отидем в оная гора.

- Но по-напред нека... поне за миг..., умолявам те! Та нали през цялото това време виждах... - и посочи нанякъде...

Дрипльото постоя известно време, без да може да вземе решение. Тогава очите му отново срещнаха моите, в тях проблясна насмешливо пламъче. Засмя се и си легна.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Угасна и последната светла точка на небето, най-черна нощ изпълни душата ми.

Не мога да проумея как преживях следващите минути. За щастие те не продължиха дълго. Ако тези двама мерзавци бяха изчезнали само секунда по-късно, щеше да се случи нещо ужасно.

Съвсем гола, подръка с негодника, триумфиращо подскачаща, танцуваща и пееща, тя се прибираше.

Чашата на твоите мерзости, блуднице, земен цирей, вече преля. "Кучият син" ще ти даде да разбереш! А ти, безобразнико, няма дълго да се наслаждаваш на нечистото й, хлъзгаво, гнусно тяло! Трябва да сте благодарни, че с безкрайната си доброта и великодушие не излязох от укритието си като ужасяващ ангел на отмъщението и не изпълних веднага най-страшния съд! Затова ще бъде още по-страшен! Говеда такива! Ти, сополив негоднико! Ти, ненаситна курво! Ти..., ти...

II.

21 август 1912 г.

На 19 август Хелга наистина изчезна. Не знам къде...

25 август

Завчера се случи нещо ужасно. В замъка ме посети онзи нейният... Но не мога, не мога да се доверя на листа...; може би по-късно...

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

16 октомври

О, какви два страшни месеца имам зад гърба си! Чудо е, че още не съм полудял; но с единия си крак бях стъпил в лудостта. Неописуем ужас... съчувствие ... или... ала не смея да пиша, хартията е коварен подлец, дори и тези думи...

Благодарение на Господ настъпи облекчение; от ден на ден състоянието ми се подобрява, започвам да забравям - о, Господи, бъди с мен и в бъдеще!

24 октомври

Лечението продължава, последните два дни бях здрав и весел почти толкова, колкото преди година. Спасен съм.

27 октомври

Стана нещо ужасно, немислимо, невъзможно. Дори и сега ми се изправят косите. Видях я - Нея!... Случи се вчера на дворцовия бал. Уморен от танците, музиката, гъмжилото от хора, за да се поразсея, в полунощ напуснах залата, минавайки през редица стаи, които ме теглеха все по-нататък и по-нататък. Те са тринайсет. Познавате ли странното усещане, което обхваща човек, отдалечаващ се така все повече и повече от ослепително грейналата, многогласно шумяща и гърмяща с музиката си зала? Звуците зловещо отслабват, броят на хората, които виждате около себе си в залите, намалява, а самите помещения непрекъснато се смаляват и смаляват, загадъчната пустота расте и расте, накрая музиката едва се чува и ви се струва, че сте попаднали в страшен свят, в омагьосани зали, гъмжащи от невидими духове...

Десетата стая беше вече съвсем празна. Вратата към единайсетата беше затворена. Натиснах бравата, отвори се, - два гласа ужасено извикаха, - и какво виждам? На дивана седеше адмирал Фон М. с боне върху плешивата си глава и държеше на коленете си негово превъзходителство господин министъра на войната, който си играеше с дантелена дамска кърпичка. Те скочиха, бели като тебешир, а краката им така трепереха, че се подгъваха в коленете.

- Ах, ах, ах! - заскимтя най-после адмиралът - какъв късмет, че сте само вие, Ваша Светлост! А можех да се закълна, че съм заключил вратата!

- Божията милост беше с нас! - затрака със зъби министърът и светкавично заключи вратата. - Бъдете добре дошъл в кръжеца, мон принце! - покани ме адмиралът; " tres faciunt collegium"⁹. Аз, бидейки замислен, не им обърнах никакво внимание, показах им само един надменен, отрицателен жест и продължих нататък.

- Нашият княз размишлява и изучава - чух зад гърба си почтителен полушепот, - наясно са момчетата какво означавам за императора -той е голям мислител, втори Кант... Влязох в дванайсетата стая, празната. Застанах до прозореца и се загледах в зловещата звездна нощ; от кулата биеше призрачно полунощ... Потръпнах силно, сякаш събуден от сън, и се насочих към тринайсетата стая, последната. Гробна тишина, нещо ужасяващо ме затисна; но аз бях като дрогиран и реших, от пристъп на педантичност, че трябва да стигна чак до края на най-задната зала, която беше глуха, която винаги, когато съм я навестявал преди, ме изпълваше с мистичен страх. Отворих вратата към нея - пред мен стоеше Хелга. Само и единствено тя. Няма да описвам погледа, който ми отправи, защото не мога... Отпуснах се на земята и останах да седя на прага; за дълго ли, за кратко ли, не зная; съзнанието ми се превърна в черни кръгове, които погълнаха зловещо цялата стая и нея... - Най-накрая почувствах натиск върху рамото си - разпознах министъра и адмирала. - Боже Господи, какви ги върши Негова светлост тук? - закърши ръце министърът. Надигнах се бавно и, преди още да се съм се съвзел, тръгнах да се връщам обратно.

- Ах, разбирам! - зашепна след мен тихичко адмиралът, като се плесна по челото. - Ако Сократ бивал осенен от някаква идея, той стоял с часове като статуя, където и да се случело това, например на стълбата или пък на някое публично място; ала нашият княз е още по-мъдър: в подобен случай той удобничко си сяда!

- Едва в залата си припомних ясно какво всъщност съм видял. Съпровождан от двама мои приятели, дълго се разхождах измежду гостите, - нямаше лице, подобно на Нейното. Заедно стигнахме чак до тринайсетата стая - никъде нямаше и следа от нея! Министърът и адмиралът не бяха забелязали никого. Не би могла да се измъкне през прозорците на последните две стаи: всички бяха затворени отвътре. Дали пък не е изчезнала през някой таен коридор в стената или се е промушила през дупката на ключалката... Но какви ги говоря - като безумец... и ужас - трябва да мълча...

28 октомври

О, какво ли беше това? Хелга - жива, реална? Или само моя халюцинация? Или - Нейният призрак?... Е, вече е минало: страхувам се, че е мъртва, че беше дошла - че постоянно ще идва да ме стряска... Защо пък трябваше да бъде мъртва? Не знам, нищо не знам, аз просто така... А също така не знам кое би било по-страшно: да е жива или да е призрак... Но най-страшното е неизвестността. Ох, ох! Тази нощ непрекъснато чувах зловещо шумолене до спалнята си, но не знам със сигурност дали това беше Хелга, или мишка...

3 ноември

На Задушница беше страшно, но днес отново съм по-добре. Стигнах до необратимата увереност, че тя беше само мое видение, чисто научна халюцинация, напълно обяснима с непрекъснатите вълнения и постоянното присъствие на дяволското изчадие във фантазията ми: просто образът й е прескочил от превъзбудения мозък върху ретината; защо не, щом е възможно при нормалното гледане да се случва винаги обратното? Само да не се плаша и всичко ще бъде наред.

1 декември

Всичко е наред. Впрочем трябва постоянно да пиянствам и гуляя, за да не мисля за някои, някои неща, но халюцинациите ми изчезнаха, не се страхувам от тях, вече няма да се страхувам.

3 декември

Днес, вторият подред следобед, отидох да се разходя в гората близо до замъка ми Саущайн, в който предпочитам да живея. Нямаше и следа от сняг; земята беше зелена като през април; слънцето блестеше по мартенски, грееше, почти препичаше. Това беше един от тези страшно омагьосващи зимни дни, когато природата, мъртва и все пак жива, създава впечатление за гол, галванизиран труп. Крачех замечтан през тиха, светла полянка, а в сърцето ми - топлина. Изведнъж съзрях настрани в гората на пейка, близо до пътеката, дамска дреха, която от ниското слънце блестеше ослепително на тъмния фон и хвърляше черна, дълга сянка. А аз обичам дамите и затова заобиколих, излязох на пътеката и се приближих към пейката. Бях вече до нея, погледнах - Хелга!... Предишният път седнах на прага, а сега - на купчина листа... Но този път веднага ме обхвана безстрашие - скочих и моментално си плюх на петите, като крещях ужасено.

- Страхливец! Подлец! Глупак! - зловещо кънтеше зад мен; чу се и бърз тропот. Не знам как стана така, че не умрях от ужас. - Ти си мислеше, че си се отървал от мен, но аз непрекъснато ще те преследвам! Ха-ха-ха, глупако, ха-ха-ха! - гърмеше нещо като кикот на горски дух.

Не спрях да бягам, докато гората не остана зад мен; тогава се строполих върху поляната. Но след малко от гората се чу шумолене, вероятно на заек, птица, катерица, аз обаче бях хукнал вече отново презглава. Накрая се огледах; никой не ме преследваше.

- Спасен съм! - отдъхнах си; и веселата, топла светлина на слънцето ме изпълни с наслада, гордост и смелост. Тогава погледнах - и видях Хелга на около 200 крачки. Насочваше се към мен. Идваше точно оттам, накъдето тичах аз Невъзможно бе да ме е изпреварила по един толкова заобиколен път. Запердаших настрани, докато изведнъж, слава на Бога, срещу мен се появиха две баби със съчки на гърба си.

- Аз съм сред хора, спасен съм! - изкрещях прещастливо, прегърнах стариците и ги нацелувах. После се извърнах - Хелга не се виждаше. Наложи се бабите да ме съпроводят чак до замъка и всяка от тях получи за услугата по 1000 марки.

Чувствам, че нещото ще ме преследва непрекъснато. Естествено, това е само моята нещастна, глупава халюцинация. Но каква полза, по дяволите, след като тя ме плаши също толкова и ме довежда до същата лудост, както и истинският призрак? Когато съм принуден, в момента, в който я получа, да я смятам изцяло за духа й? Халюцинацията, струва ми се, е само друга, по-неточна дума за това, което всички наши мъдри предци са наричали "призрак"; не по врат, а по шия. Боже, боже мой...

4 декември

Сигурно ли е обаче, че това вчера беше халюцинация, т.е. призрак? Не би ли могла да бъде - Хелга жива, реална? Поне тази в гората би могла да бъде. Само не мога да си обясня как е успяла така бързо да ме изпревари; и нима съм разпознал лицето на жената, която вървеше срещу мен в полето? Подобно облекло може да притежава всяка дама...

Но как би могла да се озове тук, след като вече три месеца и половина е в Кордилерите?... Сигурно си е счупила врата там, нищо чудно, в такава планина!... Но пък не е и съвсем изключено да... не си го е счупила - възможно е да е избяг... да се е върнала. Та нали там сега, през декември, е зверски студ...

Всичко е възможно. Вчерашната жена може би е била реалност, а жената в тринайсетата стая - халюцинация. Фактите не си противоречат. Всъщност не знам нищо със сигурност. Разтреперваща неяснота - да полудееш... Бих могъл да я погубя... И знам как - знам, и на никого не ще кажа - но това би било твърде сурово - не, не!...

6 декември

Но тази неяснота е още по-ужасяваща... Трябва, но не мога... не... не... Милостиви Боже!

8 декември

Отново я видях! Днес, в градчето Р., на два часа път от замъка ми. На оживена улица; точно по обед. Вървеше с една дама и двама господа; единият преди време ме е лекувал от сифилис; а другата дама също я познавам, от бара. Тя разговаряше с тях звучно с така познатия ми демоничен глас. А те й отговаряха бодро, като на простосмъртен. Дори не ме погледна..., макар че се принудих да поседна за малко върху едни разположени наблизо чували с въглища.

Жива е, жива е! Със сигурност!... Иначе как биха могли тия хора да разговарят, пък и да се смеят с нея? Жива е - избягала е от... Кордилерите. Посред бял ден - на главната улица - с контета; носеше лорнет, а нима, за бога, истинският призрак или халюцинация изпитва потребност от лорнет?... Но как е съумяла... да се завърне - от Кордилерите?...

9 декември

Ала сигурно ли е, че беше истинската? Хората, които се движеха с нея можеха да бъдат, както самата тя, плод на моята фантазия. Ако пък не бяха, възможно е те да я виждат халюцинативно толкова добре, колкото и аз. А нима, хиляди дяволи, беше възможно тази шумна уличка и това ясно, ниско слънце да бъдат само една празна халюцинация. И без това целият свят е неин, а аз - най-вече.

Отново започва да ме оплита отдалече - то, безумието. Имам дарба за него - беше отсъдил преди време един мастит лекар. В миналото много пъти съм получавал тези, тези, ще прощавате, халюцинации, но те бяха невинни; така например един път наблюдавах в продължение на половин час как кучето ми Наполеон играе в затворена стая с кучка; изведнъж трепнах, разтрих очи - а Наполеон е легнал и спи, от кучката - ни следа; не би могла да избяга, вратата беше заключена отвътре. Само че тук, за съжаление, не става дума за кучка, а за въплъщението на дявола - Демона. Един път вече се случи: княз Щерненхох се ожени за Сатаната...

Трябва да се убедя! Трябва! Утре отивам в замъка, където се намира кулата с бинокъла. -У-у--ууу!

10 декември

Пиша в страшния замък Ратентемпъл. Беше си истинско геройство, че минах по древния падащ мост. Но кулата - нея не се престраших да я погледна дори отдалече... Утре обаче! Утре трябва на всяка цена да съм наясно.

11 декември

Не се осмелих. И добре, че стана така: беше петък, а и слънцето не грееше. Утре няма да отлагам!

Поне едно малко детенце да можех да взема със себе си...

12 декември

Отново нищо. Осъзнах, че няма да мога. Взех решение още утре да напусна замъка. Всъщност всичко това някак от само себе си ще се развие към добро.

Същият ден, по-късно вечерта

Следобед отидох да се изкъпя в малката баня на замъка. Сигурен съм, че освен мен, ваната и лампата, там нямаше нищо друго. Търкам си очите, в които е влязла вода, - изведнъж нещо се мярва пред ваната - вглеждам се по-добре - Демона стои там, съвсем истинска, бяла, страшна. Припаднах. Когато се свестих, не я видях повече, но забелязах, че вратата е заключена отвътре с резето...

Със сигурност това е призрак. Не трябва да ходя там. Почувствах облекчение. Но за бога, как би могъл този призрак от банята да чурулика по обед на разходка с безделници?

Не, не, сега е още по-належащо от когато и да било да отида и да се убедя. Имам простичък избор: кулата - или да умра в лудост.

Мой страх от второто, на теб се моля: влей ми смелост, за да преодолея страха си от първото.

13 декември

О, благословено мъжество! Сега, когато пиша тези редове, съм спокоен, макар че вятърът бушува така страшно, че треперя като лист. Но защо да се страхувам? И в двете стаи, съседни на моите, съм разположил въоръжени слуги; те биха й дали да се разбере! И така:

Беше ужасяващо, но открих най-голямото богатство: истината.

Разбира се, едва ли бих събрал кураж, ако не ми бе хрумнала една отлична идея: да взема със себе си два огромни, верни санбернара.

В два часа следобед, след като бях преодолял изкушението да отложа работата за утре, влязох заедно с тях в кулата на замъка. Претърсвайки щателно всяко ъгълче, се изкачих чак до върха и после отново слязох. Както първия път, така и втория, едва не паднах, когато минавах покрай едно определено място. Макар че иначе излъчвах смелост.

Стълбището на кулата е разделено с две железни врати на три отделения. Долната врата е висока, колкото втория етаж на замъка, на който се опира кулата. Горната врата е на нивото на билото на покрива. Слизайки, най-напред заключих горната врата, а след това и долната, така че средното отделение беше съвсем безопасно що се отнася до появата на случайни натрапници. Но въпреки това, тъй като предпазливостта е майка на мъдростта, огледах всичко внимателно още веднъж, преди да затворя долната врата. Надзъртах зад всяка паяжина, дали пък там случайно не беше скрит някой мерзък шпионин.

Върнах се в замъка, след като добре заключих вратата към кулата, и бавно се заизкачвах към втория етаж. Страхът ми нарастваше. В една от стаите коленичих и дълго се молих. После, преливайки от безстрашие, стигнах чак до стаята, която граничеше с кулата. Тя беше зловещо тъмносиня. Там куражът отново ме напусна. Дори и молитвите не бяха в състояние да ми го върнат. Но героичното себенадмогване и страхът от полудяване най-накрая ме принудиха да действам. Заключих вратата към синята стая, преместих един шкаф и натиснах очите на рицаря, който беше нарисуван отзад на стената - отвори се някаква тайна вратичка... Закрещях към кучетата: Дръж го, Слон! Хвани го, Лъв! И затичах след тях по коридорчето, викайки: "Наивник, наивник!" и пеейки:"Es braust ein Ruf!"¹⁰ Така се озовах отново в кулата - във второто, херметически затворено отделение, - като преди това си бях отворил втора тайна вратичка към нея.

Още веднъж обстойно огледах стълбището, прогоних дори кацналите на корниза гълъби - само луд би им вярвал.

Спрях се на малка площадка, пет етажа по-нагоре. След като се помолих още веднъж, се опрях на стената. Изведнъж забелязах,че един гълъб отново е кацнал на корниза. Отидох да го прогоня. И отново посегнах към стената - в този момент съзрях малко по-нататък някакъв боклук. Заметох го с ботуша си в ъгъла, но изведнъж погледът ми се замъгли и аз седнах. Най-малко петнайсет минути съм седял на площадката. О, Боже! Защо ме прати в пъкъла! Та нали вече бях там - и съм завинаги! Това - понеже всяка секунда беше безкрайност.

Само че кученцата джавкаха така весело и така весело грееше ниското, но ясно слънце, че се поободрих. Мисля, че Слон ме притегли към стената за полите, тъй като беше нетърпелив. А аз, без да знам как точно стана, натиснах четирите издутини - и изникна нова тайна врата.

Запалих фенера и влязох. На около метър пред мен имаше желязна, червеникава вратичка. Исках да я отворя, но усетих страшно зловоние... Скочих обратно на стълбището... Бях полуотровен. И именно това беше причината веднага, поемайки възможно най-много въздух, светкавично да отключа червеникавата вратичка. Сега вече не се страхувах, че Хелга ненадейно ще се хвърли към гърлото ми или най-малкото - ще се разкикоти безумно в тъмнината - но си спомням, че кучетата останаха с подвити опашки отвън.

Пред мен се чернееше стая с дължина 4 м и ширина 2 м; смело хвърлих към нея изпитателен поглед.

И няколко секунди по-късно, след като свикнах с тъмнината, видях в средата, на каменния под, две големи, цветни петна: розово и зелено.

На 19 август тя беше облечена в зелена пола и розова блуза...

Тихо и неподвижно те спяха вечния си сън едно до друго. Тихо и неподвижно ги съзерцавах, труп като тях... Бях принуден да издишам въздух. Ужасяваща воня!...

На четири крака, макар че можеше да се излезе и на два, се добрах до стълбището и дълбоко поех въздух. Слон и Лъв ме посрещнаха с такъв радостен лай и такова бясно лизане, сякаш се бях върнал при тях след неколкомесечно отсъствие. Дойдох на себе си и, запазвайки присъствие на духа, макар и полуприпаднал, заключих двете вратички.

Изведнъж ме обхвана мощен порив на блаженство, какъвто досега не бях усещал! Нали геройски бях извършил онова, което исках - и получих Истината!... От друга страна, страшно ме болеше, че вече е мъртва, но определено това беше много по-разумно, отколкото ако беше жива. И не трябва да се страхувам от призрака й, ако не ме е страх от него! Само ужасът ми го ражда, само той произвежда опасността, само той може да ме убие... О, героични мои предци, продължавайте да вливате и занапред поне капка от силата си в повехналите вени на модерния дворянин!...

След като излязох от кулата, заповядах да застрелят нещастните, с огромни заслуги към мен кучета. Плаках, като гледах екзекуцията им; но какво да се прави? Техните носове можеха да ме издадат.

Вече е полунощ, но още усещам страшната воня - сякаш досега съм още там, в килията на гладната смърт... Ужас! Възможно ли е прелестното тяло, чийто аромат... Но нека не мисля за това, за да не сънувам отново страшни сънища.

14 декември

Тази страшна нощ! Дори за вечния рай в отплата не бих искал отново да я преживея! Кое беше по-ужасно: нейните сънища или безсънието й?.... О, Хелга, моя стряскаща звезда, която едва сега, след като погубих, наистина обичам, - какво ли си изтърпяла!? Колко подла и осъдителна беше постъпката ми! Но нима можех да действам другояче? Може ли да действа другояче съпруг, видял и чул това, което видях и чух аз?... И все пак - аз бях само Божието средство, наказващо ужасната грешница: справедливо е, Господи, да наказваш своето нещастно оръдие на възмездието така немилостиво...

Е, днес най-после ще се изповядам поне на хартия. Чувствам, че ще ме облекчи, защото търпях наистина много и се налагаше сам да нося тежестта на чудовищната тайна.

От онзи следобед, в който станах свидетел на скандалната Й среща с него, в мен ден и нощ се надигаха гняв и отмъстителност, каквито не можете да си представите. Никога преди не бих повярвал, че страстта може да пороби човека до такава степен, че да го лиши от цялото му самообладание, разум и вродени качества; лично на мен тя ми отне целия страх, на който понякога се поддавах, макар че по принцип имам лъвско сърце. Само по този начин можеше да се обясни фактът, че реших да изпратя Хелга на оня свят, и то в същия ден, за който тя каза, че ще бъде най-хубавият в живота й; почакай, кучко, ще ти го поукрася! И измислих до най-малката подробност един хитър план. В продължение на цели четири дена не се съмнявах, че ще извърша деянието си.

Отбягвах я. Тя обаче на няколко пъти сама ме намери, като всеки път започваше да ми говори много любезно. Но гласът й беше сподавен, сякаш я душеха, а лицето - сякаш поглъщаше паяци. Тя винаги прекъсваше речта си доста рязко и, пребледняла, се оттегляше. Веднъж я чух веднага след това да изсъсква:

- Не, не мога! всичко бих направила, само това не . . .

На 19 август още от сутринта тя беше доста развълнувана, но това се дължеше на радостното, възторжено очакване. Бях решил да пристъпя към действие, веднага щом забележа, че се стяга да пътува. Ала до обед не се случи нищо. Едва тогава започнах да изпитвам малко страх и колебание, които бързо се засилваха. Мисля, че изобщо не би се стигнало до действие, ако съдбата не бе пожелала така. ..

В 2 часа следобед шпионирах през ключалката стаята й, със скрит под палтото тежък чук. Пеейки си тихичко, тя подреждаше различни свои вещи в малък куфар. "Веднага трябва да действам, без да се бавя!" - казах си аз, и в този момент почувствах, че не мога; Страшният гняв от последните дни сега ме напусна напълно. Едновременно с това продължих да наблюдавам. Тя нареждаше всякакви дреболии - не само снимки, книги и ръкописи, но и, кой би повярвал, няколко прости камъчета, обикновена празна макара, стара дръжка на нож без острието. . Докато ровеше в едно чекмедже, тя извади някаква скъпоценна, с искрящи във всички цветове на дъгата камъни, гривна. Някога й я бях подарил собственоръчно за рождения й ден. Затрепера, сякаш е докоснала крастава жаба, и с всичка сила захвърли бижуто в ъгъла. И то се счупи. След което тя грижливо изми ръцете си.

В мен отново се пробуди безграничният гняв от последните дни и едва не ме хвърли в стаята.

Въпреки шума, който произведох, тя дори не се огледа, а продължи да се усмихва блажено на своите макари и камъчета.

- Какво правиш? - попитах я след известно време, застанал малко настрани, опрян в стената.

- Какво - о-о? - прозя се тя, без дори да се обърне. Беше много разсеяна. - Какво - о-о?

- Ами да - какво правиш? - попитах отново със слаб гласец; тъй като сатанинското й присъствие някак си винаги ме разоръжаваше с мистична сила. - Пък аз дойдох просто така - такова...

Чак сега тя се огледа, едва сега осъзна, че това съм аз - отмъстителят за поруганата съпружеска чест. . Но нима мислите, че това развратено същество се покая и уплаши? . . . Тя изрева:

- А какво правиш ти тук? Марш навън!

- Аз - просто така... исках просто да кажа, че днес навън е много топло - отвърнах с тракащи зъби. Но това бе лицемерничене от моя страна, веднага ще видите как всъщност постъпих! . . .

- Тъпо животно! - изръмжа тя. -Или излез навън, или...

Но изведнъж ръката й, насочена към лицето ми, се отпусна. Пребледня. И чух шепот: "Ах - ах! Налага се... Сега или никога." Та тъй:

- Мили мой съпруже, - започна тя с твърд глас, ала цялата трепереше - добре, че дойдохте. Прос-те-те - за всичко, с което някога съм Ви оби-ди-ла..." Не й стигаше въздух, по челото й избиха едри капки пот. - Ще си спомням за Вас - винаги - само най-ху-ба-ви неща...

Без да се доизкаже, тя скри лицето си и се строполи върху дивана като дърво...

- Хелмут,... ох! Приближи се! - тя неочаквано скочи с върховно себенадмогване и поразтвори ръце...

Знаех защо прави всичко това: по заповед на голтака. Но въпреки това се приближавах към нея, бавно, нащрек, както винаги; така се приближава човек към лъвицата, която иска да помилва... Ядът отново ме напусна.

- Ти само ме целуни, целувай ме половин минута и аз всичко ще ти простя - загърмя в мен, - та дори да е по заповед на този нехранимайко, за когото вече телеграфирах на Вили да бъде затворен. Една половинминутна твоя целувка - и сме помирени! Ти после си иди на Кордилерите или където искаш, но ще се върнеш при мен, когато разбереш, че по-добър мъж на света от мен няма да намериш... Обсипах те с богатства, излекувах те от глупостта - ще ти бъда роб и занапред, като се върнеш. Не можеш вечно да предпочиташ подобен вагабонтин пред мен. Засега ще ти го предоставя, и пари ще ти изпращам в тези Кордилери, за да не се налага да те изхранват там ония твои птици!"

С такива смирени, сладки чувства се накланях към нея - и сега се разплаквам, като си спомня. Тя държеше съдбата си в своите ръце. . .

- Хелгичко моя, - прошепнах. . .

- Твоя? - скочи тя ненадейно, ревяща като тигрица. -И как смее твоята воняща муцуна да произнася името ми напразно?. . .

Олюлях се - но този път тя се свлече на пода. И дочух стенание: "Не е възможно. . . Или все пак?... О, любими, дай ми сила! . . . Застанала съм - както каза ти, на най-ужасното от всички кръстопътища: или аз - или този бял, безформен призрак, - който вероятно е - Аз. . . Смъртоносната гнъс е тук - Твоята Воля е там..."

"Аз и смъртоносната гнъс!". . . Страшният бяс отново се пробуди в мен. Несъзнателно посегнах към палтото да проверя дали чукът е все още под него. Тя скочи, бяла като платно, а на лицето й - страшната усмивка на мъртвец. Цялата трепереше. Като си спомня, ме обзема дълбоко съчувствие. Тя заръмжа с нечовешки глас:

- Скъпи съпруже - це-лув-ка на раздяла...

Още веднъж гневът напусна великодушното ми сърце. Всичко сладостно се разтапяше в мен. А Хелга прегърна раменете ми - устните й едва-едва докосваха моите. . . Но не ме целуна. Яростно отскочи встрани и нещо потече от устата й. Повръщаше.

Но дори и това не би ме накарало да действам, дъхът й ме опияни до блаженство. . . обаче тя веднага зарева с най-отвратителен глас:

- Гной такава, моментално излизай навън, иначе ще те изтрия от лицето на земята! Какъв глупав страх от моя страна, действах като роб! Но аз и на него вече нищо няма да дам!. . . Ще бъда Своя, ще остана Своя и така ще победя!

Момчето все пак се оказа право. Гордостта предхожда падението...

Отсъдете, хора, но не осъждайте! Сега виждам: тя, бедничката, нямаше вина, но и аз, нещастният, също. Безсмислено е: интересите на всички хора и на всички същества се пресичат и неизлечимо се унищожават взаимно. Следователно - борба: свята, открита, повсеместна борба.

След като се доизказа, тя замахна с юмрук да ме удари. Отначало, зашеметен, тръгнах да бягам. Не ме последва, седна до масата и, обърната с гръб към мен, покри лицето си с длани. Отворих вратата. В този момент в мен отново се разпали Гневът, по-лют от когато и да било, а сега учудващо пророчески. Затворих шумно вратата, но останах в стаята. Тя, знаейки, че винаги по-рано при подобна заповед бягах, смяташе, че съм в коридора.

Извадих чука и, без изобщо да трепна, се върнах на пръсти зад нея. Без да разсъждавам, я ударих по темето. Не много силно. Олюлявайки се на стола, тя обърна безмълвно глава и бръкна в пазвата си за револвера. Но преди още да го измъкне, чукът се стовари върху нея за втори път и с по-голяма сила. Тя се строполи и остана да лежи неподвижна.

Хладнокръвно заключих вратата и с предварително приготвените въжета в джобовете, вързах здраво и грижливо, ръцете и краката на Хелга. Затъкнах устата й и завлякох безчувственото тяло през редицата стаи в синята. Оттам я вмъкнах в кулата и - в килията на гладната смърт. Слънцето, което дни наред светеше на ясното небе, точно сега изведнъж се скри зад черен облак и едновременно с това тресна гръм.

Още от Средновековието моите прадеди са имали хубаво местенце, където необезпокоявано лишавали от живот своите врагове в продължение на седмици и месеци - според това дали са им хвърляли там от време на време парче разложено кучешко месо или някой и друг плъх и дали щедро са им подавали кана с кравешка пикня. Именно кулата, която е била построена, за да противостои не само на старинните катапулти и хелеполи¹¹, но и на примитивната канонада на предишните столетия. Някога дядо ми казваше, че собственоръчно е изровил в нея двайсет черепа. Тази тъмница е била и си остава абсолютна тайна за всички, с изключение на владетелите на замъка.

Приседнах близо до нея. Осветяваше ни един фенер. Тук тътнежите от бушуващата буря се чуваха приглушено. Ядът се изпаряваше от благородното ми сърце, отново всичко започна да се топи; и взе да ми се струва, че сега бих могъл да й простя всичко... Въпреки това извадих 16-раменните камшици, които бях приготвил за нея. Но не бях способен да удрям това неподвижно, а може би и мъртво тяло!

- Сигурно не е жива! - изрекох с ужас тогава. Досега не ми бе минало през ума, че с чука можех и да я убия. Според плана ми трябваше само да я зашеметя, за да не свърши така бързо и лесно, и безумно вярвах, че трябва да е още в безсъзнание...

Приведох се над нея. Сърчицето й биеше. Слабо. Падна гръм.

Не съм в състояние да опиша чувствата си в този момент. Механично, - макар че бе в плана ми, - се опитах да я... Не се получи. Не се престраших да развържа краката й...., можеше да ме убие и с вързани ръце.

Но като че ли опитите ми я посъживиха. Зашава - отвори очи. Отново ги затвори; мина доста време. Явно мислеше; дишаше на пресекулки. Изведнъж започна да се мята диво, дълго се извиваше като змия над огън. От китките й капеше кръв. Бях смъртно уплашен, че ще се освободи, станах и отстъпих към вратата. Ала усилията й бяха напразни. Каквото върша, го върша добре.

Тя отново се успокои за по-продължително време. И внезапно проговори с различен глас:

- Къде съм?

- Там, откъдето излизане няма! Освен в деня на страшния съд! Ти си в килията на гладната смърт на замъка! Грешнице, развратна прелюбодейка! Всичко знам! Всичко видя и чу твоето "краставо куче"!

Тя помълча. После заговори спокойно:

- Аз съм в ръцете Ви, затова нека поговорим разумно. Ако ме оставите да умра тук, ще се погубите. Съвестта Ви не е много силна, та да може да носи подобно нещо цял живот, познавам Ви. А също така знам, че ако имате желание да ме пуснете, Ви възпира страхът, че ще отмъстя за стореното ми от Вас. Е, давам Ви честната си дума, че не трябва да се страхувате от това. Не съм отмъстителна, напротив. Постъпката Ви издигна в очите ми... По-скоро в отплата аз бих направила за Вас нещо добро... А знам, че и Вие не сте отмъстителен; че сте човек на настроенията. Ако днес сте ми сърдит, утре вече няма да бъдете. Признавам, че винаги и много съм Ви обиждала. Заслужих си това усмиряване. Заслужавам и по-голямо наказание, защото не изпълних решението си. Съзирам до Вас камшици; хайде, използвайте ги, с пълна сила, сега и тук, макар че след ударите Ви страшно ме боли глава....

Колебаех се силно. Тя бе права - още тогава усещах, че съвестта ми няма да понесе тежестта на постъпката ми. Но можех ли да се доверя на честната й дума? На думата на една дяволска личност, непризнаваща никакви морални закони и провъзгласяваща: всъщност дадох честна дума на друг, а не сама на себе си. Какво ли не би сторил човек, и то такъв, за да избегне смъртта, при това - ужасна? Не! Да я пусна, означаваше сам да подпиша смъртната си присъда.

- Невъзможно е - отвърнах аз. - Прекалено много си съгрешила пред мен, пред Бога и всички хора. Не те наказвам аз, а Бог.

- Не, признай си, че само се страхуваш! Кълна се, че е напразно, чуваш ли? Ще те напусна завинаги, никога вече не ще чуеш за мен...

- С твоя приятел, голтака? - Гневът в мен отново се пробуди; станах да си ходя.

Тогава тя започна да ме моли, да ме ласкае, дори да е нежна с мен. Но какво себенадмогване личеше на лицето й.

- Действаш по заповед на негодника! Но вече е късно! - изревах аз. Започна да плаче, опитваше се да застане на колене, но все падаше...

- В името на всичко те моля, остави ми поне живота! Отнасяй се с мен, както ти хрумне - ако пожелаеш, ще остана с теб, робиня ще ти бъда, ще изпълнявам дори и... съпружеските си задължения! Та нима не е ужасно да умреш тук, сред тъмнината и миризмата на гробища, овързана - чак след седмици - от глад и жажда! Аз не бих се побояла дори и от такава смърт, ако бях подготвена. Но точно сега, когато започвам да опознавам, да виждам, да живея, когато вратите на всички тайни се отварят пред мен, както сигурно пред никой друг - не, не, не е възможно! Как бих могла да умра сега, когато още не съм узнала дали съм безсмъртна!...

Малко оставаше да развържа възлите й, но изведнъж усетих ясно, че първото, което ще направи тя, е да ме удуши. С върховно себеовладяване отворих вратата. Тогава истинският й характер се показа в цялата си голота.

- Веднага ме развържи, куче краставо! - изрева тя, мислейки, че както и преди, така и сега, нейният господарски и просташки тон ще ме пречупи. - Заповядвам ти! Ако ли не, имам си начини, за каквито дори и не подозираш. Сама ще си помогна, - а после тежко ти, тежко, негоднико! Аз съм в съюз със самия сатана - хората веднага ще забележат отсъствието ми и ще ме намерят! Особено мъжът ми, чакай го с нетърпение! Хайде, дързък робе, най-низш от хората, гнъс на гнъста!

Ала тя ужасно сгреши и това реши съдбата й, както ще стане ясно по-нататък. Тръгвайки си, дълбоко в душата си мрачно бях решил, че ще отложа нещата за по-късно и че несъмнено ще й простя през някой от идните дни. Сега обаче у мен отново се надигна угасналият гняв, по-страшен от всякога, и ме превърна в жесток хищник, като притъпи сетивата ми. Имам неясен спомен за това, което последва. Разголих долната част на тялото й и жестоко я бих. Отначало го понасяше безмълвно и неподвижно, после започна да се търкаля, накрая ревеше. Но в същото време тя не преставаше да псува и аз не спрях, докато не припадна, цялата обляна в кръв. После... се изходих върху лицето й и, тъй като омазах чорапа си, го натъпках в устата й. Освен това я наплюх, изсекнах се върху физиономията й, сритах неподвижното тяло, след което излязох и заключих вратата след себе си.

Всичко това съвсем не беше, в пълния смисъл на думата, джентълменско, галантно, от моя страна. Но трябваше да й покажа, че не съм "краставо куче".

15 декември

Дори перото на Данте не би могло да опише страданията ми от четиринайсетте страшни дни, които последваха. Ето защо ще бъда възможно най-кратък.

Сега вече съм сигурен, че щях да й простя още на следващия ден, ако не беше се случило последното...

Надеждата, че Хелга няма да ми отмъсти, щеше да победи страха в мен. Но след последната ми процедура тази надежда вече я нямаше. Аз разруших всички мостове за връщане, съпругата ми беше невъзвратимо осъдена на смърт. Въпреки това, през първите дни непрекъснато се колебаех, но всеки път, когато слънцето залязваше, си казвах: всъщност, възможно ли е, надеждата да ми прости намалява, а мъчението става по-продължително и по-ужасно. Всяка секунда я погребваше все по-дълб...

Ходех ежедневно по няколко пъти до кулата, леко отварях първата тайна врата и слушах. Всеки път се чуваше шумолене, пронизително и стенещо сумтене с нос - ах, колко ужасяващо! Чувах го халюцинативно и в замъка, и на разходка, навсякъде, навсякъде.

На четвъртия ден, 23 август, звуците бяха по-страшни от всякога... Когато се дотътрих с усилие до замъка, реших, че още същия ден ще напусна това ужасяващо място и ще замина за Берлин. Но всичко се осуети поради едно зловещо събитие, за което ще разкажа утре.

На 24 август пристигнах в Берлин; но и там не можах да се изплъзна от страшните звуци, страшните мисли. Те ме стряскаха дори в звъна на чашите, в смеха на прегръщащите ме момичета, в шумоленето на стотиците танцуващи крака, в ликуващата музика. Съпреживявах мъката на Хелга до най-малките подробности, почти толкова осезателно, колкото и тя. Ох, ще успеете ли да получите дори най-бегла представа за бездните на нейното страдание?...

След десет дни се върнах в замъка съвсем променен и съкрушен: бях решил да я пусна на свобода, пък да става каквото ще, ако зад желязната врата уловя признаци на живот. Бях изключително смел, както никога досега. Не се боях дори и от смъртта, когато презглава влетях в кулата. Отворих тайната вратичка и се вслушах.

Тишина. Почуках на желязната врата.

- Хелга!

Тишина. Удрях с всичка сила, крещях:

- Прескъпа Хелга, обади се, веднага ще те пусна! Обади се, та нали не е възможно да си вече мъртва, моля те в името на живия Бог!

Гробна тишина...

Стоях там цял час. После се върнах в замъка. Но след час отново изтичах в кулата, чуках, виках, молих, плаках...

Най-гробната тишина.

Свършено е. Дойдох късно. Тя поне се отърва от земните страдания. А мен, мен какво ме чака тук?

16 декември

Сега ще разкажа какво се случи на 23 август.

През първите дни, след като хвърлих Хелга в килията на гладната смърт, страхът от ужасния й любовник ме мъчеше не по-малко от угризенията на съвестта ми. Още преди 19 август бях наредил да го издирват и узнах, че преди по-малко от месец се бе довлякъл, незнайно откъде, в едно селце, на четири часа път от замъка ми. Там от собственика той бил наел полусъборена хижа, която стояла самотна сред горите и скалите; от много години никой вече не живеел в нея. Веднага се настанил в нея и с никого не се срещал. Само дето непрекъснато скитал насам-натам из природата. От какво се прехранвал, какъв бил произходът му, никой не знаел.

Още на деветнайсети заповядах незабавно да го затворят. Но през следващите дни от него нямаше и следа.

Когато на 23 август следобед се върнах в кулата, бях така преуморен, че след няколкото безсънни нощи заспах в кабинета си. В съседната стая, по моя заповед, стояха двама слуги, въоръжени до зъби.

Сънувах него, голтака. Носеше ме с едната си ръка за ухото, като заек. Погледнах се - бях обрасъл с бели косми, бях заек с дълги уши. Той целият бе тигър, но ходеше на задните си крака, удивително висок. Носеше ме по стълбите на кулата. Влезе в килията на гладната смърт; там ме пусна; аз започнах да тичам наоколо, защото подуших зеле. Тогава съзрях въжета, които лежаха върху нещо белезникаво, безформено, неподвижно, но в него безмълвно се надигаха пламъци. Тигърът прегриза въжетата и белезникавото нещо бавно се надигна. То имаше тяло на дракон и глава на серафим - красивото, блажено, просветлено лице на Хелга. Тя се подпря на Тигъра и тръгнаха. "Хвърли на бедното зайче още нещо!" - помоли тя сред многогласен небесен звън. И Тигърът ми хвърли шепа зелеви кочани. "Последната ти храна!" - каза той. Вратата зад него се затвори, изскърца ключ. При този звук, който означаваше забиване на пирони в моя ковчег, в мен избухна безграничен ужас - ужас от надметафизичния ултрачерен Гроб на Вечността. И се събудих.

Той стоеше над леглото ми. Неподвижен; усмихнат. "Сънят продължава - казах си аз -пак ще ме хване за ушите; дано сега ми даде детелина вместо кочан!" Пипнах ушите си. Не, доколкото знам, те са доста дълги, но все пак не бяха и заешки...

Високо над мен се извисяваше гигантската му фигура; слаба, но в същото време странно силна. Тигровите очи ме гледаха - от една страна, сякаш с големи усилия сподавяха в себе си смеха, но от друга, бяха страшно господарски - колко забавно! Приличаше на онзи просяк, който дори не можел да си наеме стаичка, която да не тече, крал на всиюки крале!... Седнах механично и изблеях:

- Аз съм едно нещастно зайче, ай, ай! Няма да ме биете по ушите, нали, ай, ай!

- Къде е Хелга? - попита спокойно той.

- Хелга? Каква Хелга? Не познавам никаква Хелга... Аз съм само едно нещастно зайче! - задърдорих аз в просъница, но кръвта ми бавно изстиваше.

- Къде е Хелга? Казвай! - извика той с глас като йерихонска тръба.

Ако не бях сънен, той щеше да получи такъв шамар зад врата за дързостта си да нарича съпругата ми само с малкото й име, че кратуната му щеше да бучи много дълго време. Но аз дадох само следния отговор:

- Аз - не знам - аз нищо не знам...

- Къде е Хелга? - попита той за трети път. Но аз неправилно употребявам "попита"! Да пита може само човекът. Това обаче звучеше, без преувеличение, съвсем, съвсем като рева на лъва, за който някога моят скъп княз С. се изказа в зоологическата градина по следния начин: "Ако човек тръгне да имитира във всичко животните, с нещастната си муцуна не би могъл дори смешно да наподоби лъвския рев... - Къде е Хелга? Ако не отговориш веднага, нито една твоя дума няма да успее да излезе от гърлото ти! - и докосна, все пак слабо, гърлото ми с раздалечените пръсти на страшния си юмрук...

- Тя е... в... ку... - отроних аз... В този момент щях да си призная всичко, та дори и до килията на гладната смърт да го заведа... Ох, сигурно така щеше да е най-добре за всички!... Но съдбата искаше другояче да постъпи с мен, с него, с Нея!...

Чуха се страшни ревове. Двата санбернара, за които вече писах, всъщност през цялото това време бяха лежали в ъгъла под паравана. Той не ги виждаше; а аз, сънлив, досега не си бях спомнил за тях. Те бяха единствени по рода си екземпляри! Лъв - по дребният, но все пак тежащ повече от центнер¹², беше по-темпераментен от Слон, който пък беше по-тромав. Тези животинчета почти никога не лаеха; мислеха, че е под достойнството им. Но и кой ли, без изключение, би се осмелил да се приближи до мен на разстояние по-малко от метър - такъв веднага се превръщаше в дете на смъртта!

През цялото това време те бяха седели мирно, но когато голтакът протегна ръка към гърлото ми - ой! Върху него пръв се нахвърли със страшен, лъвски скок Лъв. Но и тогава голтакът едва се олюля при ужасния сблъсък. Бузата му бе разкъсана, но той мълниеносно улови с лявата си ръка колоса за муцуната, а с дясната замахна към главата му. И Лъв, който някога беше разкъсал трима нападнали го цигани, лежеше по гръб и риташе предсмъртно с крачета. Ала тогава върху негодника се хвърли Слон, най-голямото куче на света. Този път дрипльото падна и от разкъсаното му рамо потече кръв. В този миг обаче - чудо - Слон полетя в ъгъла! Голтакът светкавично се изправи и едновременно - той и кучето - се нахвърлиха един срещу друг. Слон бе хванат за муцуната и, с притиснат към гърдите на нехранимайкото гръб, хриптеше и така бясно се мяташе, че би повалил трима мъже. Но изчадието, без дори да загуби равновесие, го понесе към прозореца, като му говореше, без да се задъхва и почти нежно: " Извинявай, миличък, че те стискам за вратлето, но какво да се прави, като си глупаче. Надявам се да не ти се отрази особено, ако си повредиш крачетата. Та това е само първият етаж!

Той стана, целуна животинчето по муцунката, изпод която към него се бяха насочили страшните резци, запенени от кръв. После изхвърли Слон от прозореца.

Едва сега се окопитих и излетях навън с викове. На прага паднах в ръцете на цяла тълпа верни слуги, които, дочули рева на санбернарите, се бяха притекли на помощ. Освен това видях как подлецът, вероятно опиянен от боя с кучетата, се оттегли в близката задънена стая, чиито прозорци бяха подсилени със здрава мрежа. Видях как той улови един от преследващите го слуги през тялото и, държейки го в хоризонтално положение, избута безпроблемно всички останали навън и заключи вратата пред носовете им. В този момент загубих съзнание.

Дойдох на себе си около два часа по-късно, отново в спалнята си. Сякаш в просъница чух ужасен шум, многобройни викове, изстрели. После бях обзет отново от блаженото безсъзнание.

Едва на следващия ден разбрах как е приключила цялата работа.

Голтакът останал в стаята без изход (а той, между другото, преди да се появи пред мен, докато спя, бе зашеметил двамата ми пазачи - единия от тях толкова радикално, че черепът му се разпаднал като глинена тенджера). Беше раздрал мрежите по прозорците, беше ги поразхлабил, но дори неговата сила не беше достатъчна да ги счупи. Тогава той легнал на земята и запушил лула. Слугите ми чували мърморенето му зад вратата:

- Демоничке, ти си мъртва. Със сигурност, чувствам го. Очакваше се. И по-добре е да е така. По дяволите всички! Аз?... Няма да се измъкна оттук, почти сигурно е. Пък и защо ли? Не искам. Все пак те обичам малко повече, отколкото би било редно. Навсякъде е мръсотия. А там ти си чиста. Може би си и нещо повече от мен... Затова ме повличаш със себе си... Целта на живота? Покорството вярва в нея. Към теб, Единствена!... Но ти обещавам, че ще ти спретна хубав помен...

Като узнали с какъв злодей си имат работа, слугите ми повикали от всички по-близки населени места жандармерия и полиция. След два часа тук вече имало осем жандармеристи и не знам още колко полицаи. А заедно с тях - тълпа въоръжени селяни.

В пет часа следобед - в часа, когато Хелга бе хвърлена в килията на гладната смърт, те започнали атака. Разбили вратата със секири.

Едва тогава голтакът оставил лулата си. Но миг след това тежката дъбова маса вече летяла към струпалите се жандармеристи, които настъпвали с наострени щикове. И то с такава бързина, че черепът на най-близкия от тях бил разбит на парченца. Другите се затъркаляли на кълбо, а извергът се хвърлил напред, стискайки в дясната си ръка тежката месингова пръчка на корниза.

Дори не било възможно да се види златния й отблясък, толкова бързо се движел. Чупени били черепи, плискали мозъци. На един от полицаите гърлото било пробито чак до гърба с въпросната пръчка (макар че била кръгла и дебела).

Той прочистил пътя си през двете стаи; озовал се в коридора, който също бил препълнен с въоръжени хора. Но и там неудържимо настъпвал. Всички отстъпвали пред него, по-скоро пред животинското му лице, отколкото пред пръчката му - през този ден той взел общо 18 жертви, а имало и много ранени. Добрал се до прозореца на коридора. Скочил оттам. Побегнал през двора. Зад него загърмели изстрели. С невероятен скок се качил на високия зид. Но там се поколебал. Не скочил от другата страна, ами легнал по корем, като се хванал за гърдите и потрепервал. Защитниците ми предпазливо се приближавали към него.

- По-близо до Теб, Демонке! - чули те. - Вечността - Нищото - безкрайната Красота... колко е интересно всичко това - прелестно забавно ... ха-ха-ха!

Тъй и с кикот пукна този мерзавец. Но смъртта му затвърди решението ми, че Демона трябва да умре. Ако тя узнаеше, че той е издъхнал тук... О! Никоя лъвица, настигнала тези, които са застреляли партньора й и са откраднали малките й, не би могла да бъде по-страшна; а казват, че няма нищо по-страшно на света.

Отдъхнах си. Но нека и към теб, страхливи негоднико, бъде милостив Господ, който наистина ти е дал голяма телесна сила, но пък напълно те е лишил от нравственост и характер.

Той бе погребан на бунището. За щастие Слон и Лъв останаха живи и здрави.

***

20 декември

Отново обитавам замъка Саущайн, близо до който видях в гората духа й. Замъкът е весел, в приветлива равнина, а не като оная крепост, разположена в страшната планина. Тук винаги съм се чувствал добре. А сега - сега - ох!

Напразно очаквах, че истината ще ме излекува. Ах, как човек преувеличава, украсява това, в което вижда единствена надежда и свое спасение! Той винаги позлатява своите изкуствени спасителни котви!... Вече нямам съмнения: по-страшна от неизвестността е истината! Балансирах между вещицата: Демона, която вероятно и досега е жива, и ламята: нейния призрак. Сега осъзнавам, че едното е уравновесявало, правило е поносимо другото - при това положение не стигах до най-лошото. А сега извенъж пропаднах изцяло в пастта на ламята и вече нищо не влива в мен оздравителни съмнения... О, не съществува нищо над съмненията, неизвестността, скепсиса, здрача - поезията - феерията... Вече не се боя от кинжала й - боя се от нещо много по-страшно. Докато бе жива, тя би могла да убие тялото ми; мъртва - душата ми, а и тялото като притурка. По-рано съвестта ми можеше да се утешава, че поне не съм завършен убиец. В момента се чувствам най-последният, ужасен проклетник, осъден на бавна смърт от дяволски сили - чрез лудостта, в сравнение с която всички човешки страдания не струват нищо. Сега проумявам всичко: аз, Демоно, те убих бавно с глад, а ти мене, отмъстителко, ще убиеш бавно с нещо много по-ужасно...

Съществува вечна божия отплата. И всичко живо, заради свой таен грях, извършен в тъмата на вечността, бива пребивано до смърт. Блажен е онзи, който издъхне след първите удари и дважди по-блажен е онзи, когото дебелата като точило пръчка убие само с един удар, а най-добре е веднага след раждането. Но на по-голямата част от човечеството е отсъдено да бъде бита до смърт в продължение на 20-30-40 години, и то с най-рафинирана бавност и привидно безвредни шибучки; именно тази "безвредност" е най-лоша. Така виждам аз сега, така вижда и страданието ми Света: постепенно пребиване на всичките му творения - правонарушители - от някакъв прегнусен палач... Боже, прости богохулството на един полуразмазан червей...

Моята спасителна котва, истината, тя само ме въвлече още по-дълбоко в моите бездни. Ужасни угризения на съвестта, бездънни и чудовищни болести, отчаяние от всичко - нощ, нощ, нощ. Ето какво получих от постигнатата истина. Но преди всичко: страх от Нейния дух... Виждам я непрекъснато, непрекъснато, до полуда непрекъснато! Единствено нея, единствено нея! Единствено нейното осквернено лице, ужасяващ парцал между прекрасните, феерични устни... Не чувам нищо друго, освен безкрайното хриптене на задушаващия се... Това траеше със седмици - ще полудея, ако продължа да описвам... Аз, аз - добрият човечец - трябваше ли да извърша нещо подобно?... Господи, господи!

Струва ми се, че постоянното й присъствие в моите фантазии ще я накара да стане видима и за очите ми... Че страхът от нея най-накрая ще я принуди да бъде реална! Защото всичко "реално" е, смятам аз, само рожба на фантазията, съня... Какво предизвиква в мен подобна мисъл, самият аз не мога да кажа, та камо ли да загатне за това и най-гениалният философ.

22 декември

Денят на слънцестоенето; истинският най-голям и единствен празник в годината - празник на Обновяващата се природа; истинската Нова година. Харесвам си го и го празнувам; и според това, което се случи на този ден, винаги гадая за цялата предстояща година.

Днес се случи следното. Докато обядвах, в компания, съзрях в ъгъла на трапезарията, зад печката, нещо странно. Станах и отидох да погледна. Денят бе сумрачен; в стаята бе тъмно като в пет часа вечерта, макар че бе едва два и половина. Наведох се над нещото. И видях - Нейната глава; бе отделена от тялото й; от чоканчето на гърлото й стърчаха ръце, както при главоного. Лицето й бе мръсно; а освен това и изгнило; лицевите кости бяха пробили кожата; стъклените очи - изблещени; подобно на разлагащ се шаран. В устата й - чорап, покрит със смет. На ръцете си имаше въжета, пропити с кръв. Вцепених се. Изведнъж ужасните ръце се повдигнаха, прегърнаха ме и ме привлякоха към чудовищната глава. Припаднах.

Сътрапезниците ми, забелязвайки, че съм паднал, ме отнесли на леглото и ми помогнали да дойда в съзнание. Разбира се, никой нищо не бе видял.

Какво ли предвещава видението на моята Нова година за следващата година?...

25 декември

Снощи видях зад себе си, в звездното, ледено небе, дръвче със запалени свещички. Всяка звезда е кристалче сняг. Камбаните биеха, сякаш да предизвестят Страшния съд. Мисля за идването на Спасителя. Спасителю, ще дойде ли спасител и при мен?... Ненадейно си помислих, обхванат от тайнствен ужас: ами ако точно сега, сега лицето й се появи зад прозореца?... Отдръпнах се от там - не беше късно: страшно се бялна лицето й зад рамката на прозореца. То бе бяло като снега, като снежните звезди по небето; челото се прилепи към стъклото, очите й...

Спасителю, Спасителю, какво искаш да направиш с мен?...

Ще полудея, със сигурност ще полудея... Пишейки тези редове, се улавям, че сериозно обърквам понятията...

27 декември

Единствената ми надежда е д-р Хабебалд Векселбалг, най-известният психопатолог в немската империя, със седалище Берлин. Утре отивам при него.

29 декември

И така, вчера бях при този титан. Инкогнито. Облечен в простички, бедни дрехи. Сигурно защото краката ми бяха малко х-образни, ме вземаха за пекар. Не можех, естествено, да разкажа на учения за Демона. Скалъпих си историйка: че един мой мъртъв приятел, на когото някога съм ударил шамар, непрекъснато се връща да ме плаши.

Признавам, че сърцето ми щеше да изхвръкне, когато почуках на вратата на известния мъж.

Видях пред себе си нещо като малко момче. Тялото му - като топче или буца; лицето - нещо толкова просташко, животинско, кретенско наистина не се среща всеки ден. Ако видя на улицата подобно лице у който и да е човек, ей-богу, бих спрял и бих зяпал след него. Но пред мен стоеше гений... Често ми е правило впечатление, че т. нар. гении обикновено изглеждат безсрамни, смешни, изпаднали, уродливи като боклука, измета на човечеството. Това, че д-р Векселбалг изглеждаше точно така, само увеличи уважението ми към духа му.

Той ме погледна, по-точно погледна дрехите ми, и на лицето му се появи изражение на крайно презрение.

- К'во искате? - извика той, изяждайки думите.

Отговорих, че идвам за консултация.

- Т'гава да поб'рзаме, врем'то при мен е п'ри! А имате ли п'ри?

Показах му няколко по-едрички банкноти. Задърдори по-любезно:

- Говор'те, б'рзо! Врем'то е п'ри, не м'слете, че ще се 'ставя да ме окрад'те! Сподел'те искрено 'сичко!"

- Ще има да вземаш - "искрено"! - помислих си аз -ако и съветите ти са мъдри, колкото това, което чух, напразно съм бил път насам.

Но той явно не взимаше насериозно това "всичко". И аз започнах:

- Имах приятел, пивовар, и той умря. Някога му ударих няколко шамара и той...

- Веч' знам, знам 'сичко. Цакайте. Хал'цинации. Лесна работа. Не яжте ник'во м'со, ник'ви подправки, сам' боб, зел'нчуци и мляко. Не п'шете и не пийте нищо, 'свен водна сода; откр'та и пакет'рана от мен, тя оспокоява бес грешка. Ход'те непрек'снато сред пр'родата, студени бани - а 'свен т'ва б'дете само вес'л, смел и споко'н, не се т'варете 'мствено, еж'дневно си осигур'те поне три часа теж'к ф'зически труд - и изп'лзвайте т'ва прахче - 'секи ден, не повеч' от пол'вин к'фена л'жичка, сл'шайте, не пов'че, ин'че - кат'строфа. За с'вета дайте 50, а за прахч'то - 30 м'рки.

Бях на седмото небе; такава самоувереност и подобно осъзнаване на собствената си ценност, които и добре се заплащат, действат убедително.

-Кога ще има резултат?- попитах аз, плащайки...

- След седм'ца. И за отг'вора ще ми д'лжите още 10 м'рки.

Когато се озовах на улицата, малко оставаше да изкрещя от радост.

7 януари

Изключително съзнателно изпълнявах нарежданията на учения. Хранех се само със зеленчуци, боб и мляко; тъй като обаче тези храни не ми се отразиха добре, развалих стомаха си. Пиех само неговата водна сода, тя наистина действаше "без грешка": получих разстройство като на цистерна и от мен вече се точеше само кристална вода. Отказах цигарите, които преди поне малко ме успокояваха, и вече се чувствах недоволен, отегчен, безсилен. Избягвах алкохола и така се лиших от единствените си поносими минути. По-рано, като се напиех порядъчно, поне за няколко часа се чувствах добре, радостен и смел. Да не се натоварвам умствено - Това наистина не бе подходящ съвет за аристократ! Три часа дневно копаех, риех и т.н.; в резултат на това всичките ми, несвикнали на подобно нещо, крайници така ме заболяха, че не бях в състояние да стана от леглото. Също така полагах старания да бъда весел, смел и спокоен; жалко, че геният забрави да ми даде рецепта как да постигна всичко това. Средствата за радостта и мъжеството: никотинът и алкохолът ми бяха взети, а нищо не ми бе дадено в замяна от измамника. Прахчетата също ги взимах според нарежданията, но досега не бях забелязал никакъв ефект. Едва днес -точно според прогнозата на учения!

Приготвяйки се за сън, отметнах юргана и под него видях човешки скелет, към който с връвчица бе привързано недокоснатото, хилещо се лице на Демона...

Пиша, тъй като не мога да заспя. Сигурно всичко дотук съм описал доста смислено... Но не ми вярвайте. Аз съм луд... Когато видях въпросното нещо, мозъкът ми изпращя. При други обстоятелства сигурно щях да понеса подобен поглед; но днес, вследствие на режима от последните дни, организмът ми бе разрушен, преуморен, не съвсем устойчив... Лазих известно време на четири крака, като непрекъснато си повтарях "ус, та, усуста". Взех в скута обувката си. Дълго я галих и й говорех: "Пис-пис, ти си моето малко, черно котараче, нали?..."

Явно не съм се придържал достатъчно към съветите на психопатолога. Утре ще се поправя.

Пис-пис-пис-пис...

8 януари вечерта

Още на сутринта заповядах да ми сготвят един пълен котел - в който се готвеше за четирийсетте домашни прасета на замъка - та един пълен котел с боб, зеле, моркови, лук, чесън, изобщо всички възмо