Home
Description
Publications

Available Resources
Text Acknowledgements
Related links


Events


CLaRK System

CLaRK System Online Manual


Bulgarian dialects'
electronic archive




eXTReMe Tracker

 

 

 

 

 

 

 

За лексикалните особености на песните от сборника “Веда Словена”.

    По отношение на лексиката в преобладаващата си част песните представят особености от западнорупски (т. е. южнобългарски – тракийско-родопски) тип, неразривно свързан с лексикалните черти на говорите от географската област Македония. Такива са например диалектните лексеми като борна//борина ‘смолисти борови трески, които се употребяват за осветление или за подпалка’, влакно – ‘косъм’, нога - ‘крак’, разбой – ‘стан’; срико < стрико – ‘чичо’, омес – ‘лице’, прилагателно вредан – ‘способен’, глагол викам със заначине ‘плача’, глагол бизам – ‘бозая’, както и същ. биска – ‘зърно на женска гръд’, глагол гина, загина – ‘чезна, изчезна’, глаголи ласка, леска, лесне – ‘блести, блесне’, найда – ‘намеря’, терам – ‘търся’, сакам – ‘искам’, прашам – ‘питам’, немой – ‘недей’. Всички тези лексеми и изобщо преобладаващата част от лексиката са обичайни за говорите от съответния диалектен район. В текстовете на някои песни предимно от т. II се среща един по-особен кръг лексика, която е организирана около пресъздаването на определени религиозни обреди и най-често с думите на юдите и самовилите, изпълняващи обредите. Срв. напр.:

        Стара му Друда пее:

        “Юдю ми Друдю,

        хаде ти веке, хаде,

        хаде ти на небе,

        на небе при Бога.

        Апен ти удле,

        кусум ти жине,

        Аре на Яра.”

        Я си юда вели ютговори:

        “Тусе буне уара

        Думияда у хае

        Сетум хае удуна,

        ухута жим жиневи.”

        Рече юда ни утрече

        и са порти расторили,

        катънци искапали.”

    Тези лексеми са с неясна етимология и по всяка вероятност някои от тях са неславянски. Ненапълно ясни са и техните значения, макар че Ив. Гологанов дава на някои места пояснение на смисъла им. Те са били прицел на множество критики. Според проф. М. Арнаудов (вж. цит. съч. Веда Словена, Т. II, с. 65, 77, 78 и сл.) те са ясно доказателство за връзката на песните, представени на Ст. Веркович от Ив. Гологанов, с творчеството на Георги Сава Раковски. “Съпоставим ли дългия списък “неразбрани речи” в песните от втория том на Ведата с някои староинднийски и персийски имена и етимологиите им у Раковски, става изведнъж ясно откъде черпи знанията си и обясненията си нашият крайно ограничен и посредствен фалшификатор. И за да забули в по-голяма тайнственост мнимата древна религия и поезия на българите, Гологанов прибягва до галиматии, останали уж от някакъв непознат индогермански, може би тракийски език.” (Арнаудов, пак там, с. 78.) Действително съпоставката на лексиката от сборника “Веда Словена” с тази в “Показалец” на Г. Раковски (вж. Раковски, Г. С., Показалец или ръководство… В: - Г. С. Раковски. Съчинения. Т. IV, С. 1988) показва редица сходства, но не и пълно съвпадение. Така например докато у Раковски откриваме названието амрита никатна – ‘питие на божество’, то у Ив. Гологанов то гласи абрита никатна – ‘вода, която предизвиква безсмъртие’:

        Седнала ми на трапеза,

        Та си служи трима крале.

        Служба и бела абрита,

        бела абрита никатна.

    Така може да се предположи, че думата абрита е свързана с abrach > абраш ‘пъстър, пъстроцветен, на петна’ (Papahagi, Tache. Dictionarul dialectuli aroman (general si etimologic. Bucuresti, 1977 – заглавието се изписва без някои знаци от ортографията на рум. език – Л. А.), може би във връзка с водата, която се използва при някои обреди. Думата никатна може би има връзка с неначената, непокътната – вода, която се оставя да пренощува и след това се използва при различни обреди. У Д. Маринов например (вж. Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. С. 1914, II фот. изд., С. 1994, с. 644, 645) е описан обичай от Видинско по време на Русалската неделя – Петдесетница - в неделята преди Св. дух (м. юни). Тогава се събират калушарите – народни музиканти, които изпълняват обреден танц във връзка с лекуването на болен, като по време на танца изпадат дори в транс и в безсъзнание. В обреда се използва ново глинено гърне с прясна неначената вода, в която се слагат магьоснически билки, оцет и скълцан чеснов лук. Може би по съвпадение името на калушарина, което привежда Д. Маринов е Опро – фонетично близко до името Опрьо, Орфьо, Орфен, Урфен – юнак, който свири ненадминато и е надарен със свръхестествени способности, срещащ се в сборника “Веда Словена”. Наличието на подобни подадки показва, че освен възможността тези странни лексеми да са заимствани от Г. Раковски би следвало да се проследи и възможността да съществуват други общи източници, които са станали достояние и на двамата събирачи. Сам Д. Маринов утвърждава, че описаните във “Веда Словена” обичаи съществуват и по други места в България (вж. “Веда Словена”, цит. съч. Т. II, с. 455.). Впрочем и между езиковедите съществуват специалисти, които правят опити да интерпретират неясните думи от “Веда Словена ” в по-друг план. Ал. Ходзко търси обяснението им в славянските езици и в старобългарски, като смята, че съвпадението на такива думи и имена с подобни от индийските веди, а оттам и обяснението им чрез санскрит и други древни индоевропейски езици е несъстоятелно (вж. цит. съч. “Веда Словена”. Т. II, с. 31). Л. Гайтлер, чийто труд вече бе споменат, търси обяснението им в контактите на балканските народи, като обръща напълно основателно внимание на факта, че тук живеят не само славяни. В своя труд той разглежда три етнически елемента – албанци, мърваци и помаци. Тази постановка макар и не съвсем точно дотолкова, доколкото мърваците и помаците от Гоцеделчевско и Драмско не са отделни етноси, а народности групи от българско население, е твърде важна. Тя би спомогнала не само за обяснението на неясните езикови особености, но и за обяснението на необичайните мотиви в съдържанието на песните – например мотивът за преселението. Ако се откъснем от мислите и аналогиите, които се опитва да внуши на научната общественост Ст. Веркович, то ние непременно ще открием, че в тази част от българското езиково землище са се извършвали през вековете многократно преселвания на големи групи население от различни етноси. След заселването на тези области от славяните още по времето на Византия и по нейната политическа воля през XI – XIII в. в Източните и Южните Родопи са преселени големи групи малоазийски Турци. Големи преселвания на турско население са извършени и през XV – XVI в. (вж. Български диалектен атлас. Т. I. Югоизточна България. С. 1964. Част втора, с. 19.) Идването и съжителството на местното население с тези неславянски маси и особено с юруците би могло да обясни наличието на някои странни мотиви и названия в сборника “Веда Словена”. Според Т. Балкански (вж. Балкански, Т. В. Третото становище. – В: в. АБВ, бр. 29, 20-26. VII. 1982; доклад: Топонимистът за “Веда Словена”) съществува неподправено име Орфен, Руфе, както във Ведата, така и в преданията и ономастиката на Горния Чеч –област, разположена по Южните и Югозападните склонове на Родопите северно от Сярско и Драмско. Според него в сборника може да се открие съжителство на реална славянска и заета от юруците демонология. Във фолклора и езика на местното българско население той открива и следи от контакти с фолклора на западните араби. Своя отпечатък тук са оставили и следите от големи преселения на българи от различни краища по време на Кърджалийството. Освен това тук са се извършили и големи преселничаски движения от Албания и Македония към Западните и Средните Родопи след XV в. (вж. Яранов, Д. Преселнически движения на българите от Македония и Албания към източните български земи през ХV до XIX в. – В: Макед. преглед, год. VII, 1932, кн. 2 и 3) Това население е наричано от местните жители погрешно арнаути – т. е. албанци. В едно от селищата, които са пряко свързани с произхода на някои песни от “Веда Словена” - с. Скребатно, Гоцеделчевско напр. съществуват такива “арнаутски” родове. Според Й. Н. Иванов ( вж. Иванов, Й. За името котокиу (транслитер. от гръцки Л. А.) в пространното житие на Климент Охридски. - В: Славистичен сборник, С.1978, с. 41-44.) при преселванията през ХVIII и ХIХ в. селата Гърмен и Лещен, Гоцеделчевско били първи етапни станции за населението от Западна Македония по пътя Петрич – Неврокоп – Пещера. Една част от арнаутите в селата Гърмен, Скребатно и Ковачевица, Гоцеделчевско според Й. Иванов произхождат от Епир, а друга от Корчанско – областта Опара и Колония – земите, които са влизали в пределите на средновековната Кутмичевица. Родово име Котокиу - Котокий е било не само съхранено в Югозападна Македония до ХVIII-ХIХ в., но съществува и сега със славянски суфикси -ов, -ци в с. Гърмен, Гоцеделчевско. Тези бележки за историята на Гоцеделчевско показват до каква степен в района на произхода на сборника “Веда Словена” биха могли да се открият следи от важни исторически факти, свързани с произхода на населението и отразени в една или друга степен в родовата му памет – напр. в местните и лични имена, фолклора, езика и т. н.

    Друг още по-любопитен момент, свързан отново с преселването на големи маси население, е историческият факт, че в с. Лехово, Валовищко (в съседство с Гоцеделчевско) са преселени големи групи саксонски рудари. (Иванов, Й. Н. Местните имена между Долна Струма и Долна Места. С. 1982, с. 151.) Този факт намира широк отзвук в българския фолклор и е съхранен в названието на митичния Леген град. Според А. П. Стоилов (Стоилов, А. П. Леген град в югославянската народна поезия. – В: Периодично списание на българското книжовно дружество в София, кн. LХIV, год. ХV, 1-2 св.; 1903, с. 237-248.) той се свързва с народностното име лехи – поляци, а покрай тях и германци, италианци и др. западноевропейски народи, чиито селища са били наричани легенски, а оттам народния певец е образувал Леген град. А. П. Стоилов отбелязва, че “… преди и след покорението на българската държава от турците, както и на другите балкански държавици, поляци и немци са били преселвани по тия места да разработват рудниците. За това ни сведочи днешното българско село Лехово (Демирхисарско)”. ( вж. цит. съч. с. 246, 247) Това преселване е извършено още преди идването на турците, което личи от изоставените сребърни рудници в месността. Преселници за разработване на рудници е имало в Призренско, Тетовско, Кратовско, Паланешко, Кумановско, Овчеполско и др. – области, от които, както вече бе показано, съществува преселено в последствие население в Гоцеделчевско. Според някои стари документи град Тетово или намиращото се в Тетовско селище Лешок се е именувало в по-сато време Леген град ( вж. цит. съч. с. 248) С рударските селища от този тип са свързани и с. Лешко Горноджумайско (Благоевградско), с. Лешани, Охридско, с. Лешки, Паланешко.

    Освен преселението на рударите – лехи във фолклора от тези области е оставило следи и заселването на евреите от западна европа. Това е факт, изследван подробно от Евг. Теодоров (Теодоров, Евг. К. Наслоявания в една българска народна епическа песен. - В: Изв. на ЕИМ, кн. I, 1953, с. 203-234.) в неговите проучвания за образите на “жълта баздригяна” и “дете дукадинче”. Най-значителното заселване на евреи на балканския полуостров според него се извършва по време на кръстоносните походи – това са немски евреи, наречени ашкеназим. Теодоров сочи, че през 1376 г. при царуването на крал Лудвик бива изгонено от Унгария значително еврейско население, което се смъква по Дунав и се заселва във Видин. През 1387 г., установилите се във Видин евреи започват търговия със Солун и по-късно се преселват там. По- късно през 1492 г. пак в Солун се заселват и евреи от Испания, наречени сефардим. И двете преселвания биха могли да послужат за основание на мотива за “Преселение на народа от Крайна земе на Дунав” така, както са послужили за възникването на образа “жълта баздригяна” във фолклора.

    И накрая трябва да се отбележи, че в посочените области се е извършвало голямо движение на влашко население. Това трябва да се свърже с един важен факт, посочен в предговора на сборника от Иван Гологанов, на който досега не се обръща внимание - фактът че немалка част от песните са записани от информатори власи. Според В. Кънчов (вж. Кънчов, В. Македония. Етнография и статистика. С. 1900, II фот. изд. 1996, с. 100-102.) македонските власи, наричащи се аромъни или аромънци, са прешълци от епохата на турското робство. Те са планински пастири, запазили по-дълго време езика си. Кънчов свързва тяхното преселване с разрушаването през 1769 и 1788 год. на влашкия град Москополе – важен търговски център между Македония, Албания и Адриатическо море. Като най-важни влашки колонии Кънчов сочи тези в Солун и Сяр на изток, както и Битоля, Крушево, Търново, Магарево – на запад във Вардарска Македония (от Западна Македония, както това вече бе показано, в последствие се извършват преселвания на изток). Както личи от посочените имена на селищата, освен преките подадки, че някои от песните са записани от власи и селищните имена – напр. името Търново, което се споменава в песни от “Веда Словена”, поддържа предположението, че този факт има отношение към произхода на песните в сборника. Посочените по-горе неясни думи, също по своите особености имат прилика с влашкия – арумънски език.

    За някои лични имена и техните прозводни в българския фолклор и в песните от сборника “Веда Словена” – Латина // Талатина, Урфен // Форклен.

    Чрез българските народни песни и предания до нас достигат редица лични имена или названия на героични личности, владетели, народи, земи, божества, които неведнъж са привличали вниманието на изследователите. Ярък пример за подобно название, което се употребява и като лично име, е названието латина. То е често срещано в юнашкия епос, както и в предания и песни с религиозно и историческо съдържание. Още Ат. Илиев в студията "Бъларски предания за исполини, наречени елини, жидови и латини" (СБНУ, кн. 3, 1890, 179-205) доказва връзката между народностното название латина и старинните предания за исполините, надарени с гигантски ръст и свръхестествени сили. Семантичното сближаване на двете лексеми настъпва поради факта, че отделните славянски и европейски народи свързват древната представа за исполините и тяхната мощ с образа на племената, с които са били принудени да воюват. За българския народ това са елините и латините - названия, при които фонетичната близост е изиграла допълнителна роля за атракцията им при процесите на народната етимология.

    Названието латин се среща в "Български народни песни" от братя Миладиновци (Загреб, 1861 г., фот. изд. С. 1981 – по нататък Мил. – бел. Л. А.). А. П. Стоилов без колебание обяснява: “Градовете Арапа, Латина (Алатина)… народният певец е създал разбира се от етничните имена араби, латини…”. В същия труд той отбелязва, че под името латини са били известни князете от Дубровник, които получили правото да управляват областтите Кратовско, Паланешко, Кумановско, Овчеполско след завземането им от Султан Мурад. (вж. Стоилов, А. П. Леген град в югославянската народна поезия. – В: Периодично списание на българското книжовно дружество в София, кн. LХIV, год. ХV, 1-2 св.; 1903, с. 237-248).

    Названието латин, латина е разпространено най-широко юнашкия епос. Близки до него са и названията Дуки Латинин, дете Дукадинче, дете Дукатинче широко известно от кралимарковския цикъл песни. На него са посветени проучванията на Евг. Теодоров (Произход на песента за дете Дукадинче. – В: Изв. на ЕИМ, кн. II, 1965, с. 347-387 ). Според него названието дете Дукадинче се свързва с имената на личности и исторически събитя от областите Северна Албания и Западна Македония. Това ни подзказва, че макар да има различен конкретен исторически прототип названието дете Дукадинче се смесва и с други имена на исторически личности от областта, което дава възможност да се допусне, че по фонетична близост, а и по исторически и географски съвпадения – срв. близостта на Дубровник – Сев. Албания – Северна и Югозападна Македония, то се свързва и с названието латин – латинин.От имената Дуки Латинин, Дукадинче, Дукатинче вероятно е възникнало и името Дудуляна - срв. краля Дудуляна от Дудулска града (БЮЕ, с. 519-521, Љ 384), както и названието дете Татуличе - племенник на Марко, който е завардил Демир капия (БЮЕ, с. 904, Љ 490) и дели Татомирче (Мил. № 143, вж. Калканджиев, П. Песни из политическия живот (Юнашки песни). – В: Изв. на семинара по славянска филология, кн. VI, С. 1929, с. 167-236.; с. 213).

    Песента за краля Дудуляна в българския юнашки епос (вж. Български юнашки епос, СБНУ 53, с. 519-521, № 384, по нататък БЮЕ – бел. Л. А. ) заслужава специален интерес заради преплитането на имена на исторически личности и митологични герои, отразено в нея. Тя разказва за това как Иве Црногорче и Марко добър юнак взимат Дудулкя девойка. Кум на сватбата е Рельо Шестокрильо, а старойкя - старосват - краля Вардарина. В песента се проявяват четирима герои, от които двама - Марко и Рельо имат своите известни исторически първообрази. Смята се, че името на Рельо се свързва с феодалния владетел Хрельо, управляващ областта около Струмица, Брегалница и Рила (вж. БЮЕ, с. 673). Според старите митологични представи в песента този герой е дарен с крила, за да се подчертаят свръхестествените му възможности и неговата непобедимост. Същият герой откриваме и в други юнашки песни, като името му се споменава наред с това на легендарния Момчил - владетел от ХIV в от Родопско-Беломорската област по долината на р. Арда ( вж. БЮЕ, с. 352). Срв. песента, в която Марко погубва Филип Маджарин (БЮЕ, с. 672, Љ 556):

        "Нель се смеем филип Маджарина

        фалил се е троица да губи,

        да погуби мене <т. е. Марко> и Момчила

        и да губи Реля Крилат?ня.

        Не чудим се, мале, к? че губи,

        к? че губи мене и Момчила,

        нель се чудим, мале, к? че губи

        к? че губи Реля крилат юнак,

        он е крилат, по небеса лети."

    В тази песен названието придобива облик Рельо Крилатиня след уподобяването му по образни и поетични съображения с останалия кръг названия като Латина, Дукадина, зеташина и т. н. Както отбелязва Н. Толстой (Толстой, Язык и народная культура. Очерки по славянской мифологии и этнолингвистике, М. 1995, с. 328-329), във фолклорно-митологичните текстове не е възможно да се разграничат случаите на собствено народна (или лъжлива) етимология и етимологическата истина. Семантичното привличане на родствените думи и тяхната функционална натовареност в текстовете от областта на народната митология според него са съвършено еднакви. В народното езиково и митологично съзнание според Толстой всяко външно сходство предполага, подразбира и сигнализира вътрешна връзка и символично тъждество. При народните песни народната етимология и звуковото сходство, възникнало от нея, има естествено двойна функционална натовареност - и семантична, възкресяваща старинните изгубени връзки между думите, и поетична. Това в още по-голяма степен допринася за "възкресяването" на потъналите в историческа забрава названия на личности в народните песни.

    Названието Рельо Крилатиня е близко до названието Форклен юнак, което се среща в сборника “Веда Словена”. В този сборник името Форклен се явява като вариянт на името Орфен, Урфен и при това в самата песен е обяснено, че Форклен юнак има крила и хвърчи по небесата. Това е една успоредица между сборника “Веда Словена” и другите български юнашки песни, на която не е отделяно специално внимание. М. Беновска (вж. Веда Словена, цит. съч. Т. II, с. 471-473), която привежда редица доказателства за автентичността на песента за Орфен, Юрфен свързва названието с думата орфана – сирак. На реалните следи от мита за Орфей в родопите се спира М. Чалъков (Чалъков, М. Отглас от мита за Орфей и Евредика в Сресните Родопи. – Балкански форум, 1993, № 33, с. 13-24). На наличието на топоними с основа Орфен, Руфе обръща внимание и Т. Балкански (Балкански, Т., цит. съч. АБВ, 1982, бр. 29.) Връзката на името УрфенФорклен с това на Рельо Крилатиня, макар и може би вторична, възникнала по пътя на народната етимология, е важен елемент, свидетелстващ за съпоставимостта на сборника “Веда Словена” с българския юнашки епос като цяло. Наистина в този сборник често се открива едно твърде специфично отражение на популярни сюжети и образи от фолклора, но при цялата си своеобразност, те не са чужди по същество на българското народно творчество.

    Така и названието Латина има и успоредица Талатина в сборника "Веда Словена". Талатина краля е един от главните персонажи в песните "Женитба на Талатинска крале со дъщере на Ситска крале"(№ 7, Т. I); “Пак за женитбата на Талатинска крале, но инакво”(№ 8, Т. I); “Женидба на Талатина крале со керка на Китическа крале”(№ 9, Т. I); “Бой на Талатина крале со Сура Ламие ут Рична земе”(№ 10, Т. I). Във варианта, публикуван от Веркович, името се споменава наистина сред имената на още неколцина други царе, което буди удивление, но и това, както вече бе показано, не е изолиран случай в българския фолклор. Особено внимание заслужава песента “Пак женитбата на Талатинска крале, но инакво”. В нея Талатина крале отива да си търси подходяща жена през Дунав; той стига до сараите на ситска кралица на край Дунав, която има дъщеря с ненадмината красота. На Ситското поле Крали Марко кара ламята да отстъпи, като я заплашва с отровна стрела и така успява да премине. В тази песен името на Талатина крале се среща наред с името на Крали Марко, който обитава Търнува града:

        “Е бре, мое младу татарче! Немой седи, немой

        стои: слези си ми долу аф ехура, та си закарай мое бърза коне; яхни коне и си иди аф Търнува

        града, да си найдеш Крали Марка, нему да си дадеш бела книга, …

        Та си яхна младу татарче кралювата бърза коне,

        дур да яхне, Талатинска земе изминалу,

        дур да седне харну на седлоту,

        си утиде на Търнува града.

        Там' си найде Крали Марка,

        чи вечере сус стара си майка…”

    Личността на Крали Марко като характерен елемен от българския юнашки епос не буди изненада, макар че от някои изследователи нейното присъствие в сборника “Веда Словена” може да се тълкува не като подадка за автентичността му, а напротив – като доказателство за пътя, по който Ив. Гологанов е подправял автентичния фолклор. Появата на селищното названия Търнова града на пръв поглед буди още по голяма подозрение. Трябва обаче да се има предвид, че в географската област Македония съществуват редица селища с подобно име. Най-близки по фонетичен облик според етнографията на В. Кънчов (вж. Кънчов, В. цит. съч.) са имената на някои селища в Гевгелийска кааза – срв. с. Търново, както и област Търновата (вж. Кънчов, цит. съч. с. 151); Тетовска кааза, Гостиварска Нахия, област Горни Полог (пак там с. 214); Кривопаланска кааза (пак там с. 39, 224); Битолска кааза (с. 242); Дебърска кааза (с. 90, 262); Костурска кааза (с.265). В Прешовска Кааза (северно от Куманово и Кратово, югозападно от Враня) са отбелязани селищата: Търнова, Търновец, Горна и Долна Търница (с. 220). Селище Търница съществува и в Ресенско (с. 264). Пак в Прешовска кааза се намира и с. Турне (с. 220); в Струмишка кааза – с. Турново (пак там с. 160); в Сярска кааза, Нигритска околия - с. Турица, производно от Троица (пак там., с. 180), а според Й. Иванов (вж. Иванов, Й., цит. съч. Местните имена…, с. 102, 115, 209 ) в Драмско се намират селата Горна и Долна Търница, като Горна Търница е известна и под името Манастир. От всичко това личи, че местното име Търнова града не е чуждо по географско положение на персонажите Крали Марко и Латина//Талатина крале и неговото присъствие в текста не е неестествено. То, както това вече бе показано, се свързва и с населението от влашки произход, от което има преселници в Източна Македония.

    Името Талатина е сходно и с женското име Талиана от сборника “Веда Словена”. То може да се обясни като контаминация от латина, талатина и еляна (срв. елеане от елини, както латини по семантика според Ат. Илиев).

    Към вариантите на името Латина – Талатина в сборника “Веда Словена” може да се присчисли и название Галатина, което е отбелязано в писмо на Ив. Гологанов. В това писмо е приведен и откъс от текст на песен, непубликувана в сборника със заглавие “Сама царе са бори с Галатина царе, когото надборюва и му плени Галатица града”.

    Названията Талатина, Талатина крале, Талатинска земе в сборника “Веда Словена” могат да се свържат и с широко разпространеното във фолклора название гори тилилейски, на което се спира Ив. Шишманов в студията си “Принос към българската народна етимология” (вж. СБНУ, кн. IX, 1893, с. 605-573). В Български тълковен речник (С. 1993) за съчетанието тилилейски гори//усои се посочва значение ‘далечни, пусти, непристъпни’, което очевидно представя семантиката му, независимо от неговото етимологично значение. Н. Геров (вж. Геров, Н. Речник на българския език. Т. V. фот. изд. С. 1978.) също посочва: “тилилейско горйе. В заричанията, в баянията, в клетвите и песните някаква далечна, незнайна и пуста планина; тюлюменско горйе”. На тази основа може да се допусне, че съществува връзка между названията земя латинска – ‘далечна, а вероятно и планинска, гориста, непристъпна’ – гора тилилейскаталалейскаталатинска, както и при названията латина краляталатина краляталатинска краля и т. н. Във фолклора от Прилепско е отбелязано название Тилимиса – ‘много далечно място, непознато за българина’. Срв: “Що сакаш за едно яйце пет грошеи? Али позлакьено ет ова яйце? Али во немечко се наогьаваме…Али Тилимиса се наогьаваме”. (вж. Цепенков, М. Фолклорно наследство. Т. II, С. 2001, с. 249, 494.) В сборника на братя Миладинови се среща и названието земя Туратинска (Мил., № 142, с. 203.):

        “Да шетаме земя Караблашка,

        Да шетаме земя Арбанешка,

        Да шетаме земя Ингилеска,

        Да шетаме земя Арапинска,

        Да шетаме земя Туратинска…”

В диалектите е отбелязано и прилагателно таратинско – срв. Оро таратинско кье му игра – в прилепския говор (Цепенков, М., цит. съч., с. 478) В самоковския говор е отбелязано съществително таратЈн’ак м. р., подигравателно – ‘дебелан, простак’: Ґстави тҐйа таратЈн’ак. Н?ка го понабЈйат, та да позна`е кой го ра`н’и (Български диалектен архив). В Български диалектен архив е отбелязано и неизменяемо прилагателно талатин от Пазарджишко:

        “Изведи конче хранено,

        Тури талатин дисаги

        И сипи шиник жалтици

        И половница грошове.”

    От направения преглед на народностните, лични и местни имена латин, латина, талатина и техните производни личи, че те са широко срещани в българския фолклор и в диалектите. Тяхното присъствие в сборника “Веда Словена” отразява една характерна черта на българския юнашки епос. Явно е, че между непознатите за българския фолклор имена тук се срещат и имената на широко известни герои какъвто е например Талатина краля, но в различни фонетични варианти. Наред с тези имена в песните от сборника се откриват и някои типични мотиви с българския юнашки епос – напр. търсене на невеста - прилика на юнака от далечна земя и преодоляването на редица премеждия при нейното довеждане в родината му. Всичко това според мен показва, че без да се игнорират напълно съмненията, които будят текстовете от сборника “Веда Словена”, имената на героите в тях трябва да се анализират в съпоставка с имената на легендарните и исторически личности във фолклора на балканските народи, както и постоянните междуетнически културни контакти на Балканите. Това важи например за името Орфен, Урфен, Форклен, което в сборника “Веда Словена” се свързва с това на митологичния герой Орфей, но би могло да се обясни и като успоредица на други специфични имена от фолклора като това на Рельо Крилатиня например. Твърде важно е да се отчитат и процесите на народната етимология, оказали решаващо въздействие въху формалните и семантичните особености на имената в сборника.